автор: tomatroev

13

Училището е като дефектна тристепенна ракета. Наистина, първата, пусковата степен е много важна: здрава и силна, и бързо ни откъсва от Земята.Но тя е и единствената, която все още върши работа.
В прогимназията горивото вече е некачествено, рехаво, доколкото го има, повече пуши, отколкото гори, пламъкът става все по-слаб, а дефектите – все повече...
А третата степен? От третата степен на тази наша ракета – гимназията, е останала само обвивката, вътре тя е куха, празна.
И с тази некачествена, стара ракета трябва да полетим към звездите? Горко ни! Някой знае ли броя на жертвите, които, достигнали донякъде / по-точно доникъде /, са се сгромолясвали, без да могат да се осъществят? Ние всички сме тръгнали с нея и следователно всички сме били еднакво обречени, жертви на втората , но най-вече на третата степен. И тежко на оня, който е нямал достатъчно хъс, инат, амбиция или интелект, или кураж, с една дума – собствена тяга – за да се издигне сам и се е надявал на „образователната система”!
Нашата воля и упоритост, нашият характер е този собствен двигател и, ако го притежаваме и той има достатъчно мощ, тъкмо в ония най-трудни години, когато съзряваме, ние можем, не благодарение на третата степен, а въпреки нея, да се спасим.
Когато изключиха Големия М от Гимназията заради много отсъствия, в знак на протест, той премести „Грундиг-а” от кухнята в стаята си.
Прозорецът на стаята му бе точно срещу тези на училището.
„Дискотеката” на Големия М бе доста странна за сегашните ни представи. Щом бие звънеца, учителите влизат в класните стаи и часът започва. Големия М, разбира се, не спира да ги обстрелва с музиката си, с още по-голяма стръв и упоритост и повечето ученици, особено тези от горните класове, продължаваха да си стоят прави и да гледат навън. Обикновено учителите ставаха и затваряха всички прозорци, но и това не помагаше, защото Големия М завърташе потенциометъра докрай, за да чуят всички най-новото парче на „Битълс” или на „Дъ Ху”.
Но истински негови си оставаха междучасията.
През голямото междучасие под прозореца му се събираше тълпа и от време на време директорът на училището пак изпращаше учители, за да я разпръснат.
По това време наричаха музиката на Големия М, музиката на английските и американски групи, поп-музиката, бийт-музиката, най-общо казано – рокендрола „упадъчна” и „дивашка”.
Защо?
Аз виждах, че няма нищо лошо и дивашко в нея. Ако е такава, трябваше да събужда у нас някакви долни, низки, лоши чувства, да ни прави диваци, да ни принизява, а бе точно обратното, тя ни извисяваше.
Ето, вече някъде към края на „60-те години”, ние слушаме първата голяма „тава” на Битълс”. Помните ли първата целувка? Първата любов? Първите светли трепети? Там някъде е и спомена за тази първа тяхна плоча.
Преследвана, забранена, отричана и охулвана / Казват, на една скандална обложка били снимани „битълсите” в цял ръст, всичките чисто голи?! /, незнайно как, по какви неведоми пътища, тя най-после се е озовала при нас.
Седим в кръг около грамофона на Големия М, въртим я отново и отново, безкрай, не можейки да и се наситим.
Но нашата зла орис бе вечно да виждаме отвън това, което най-много мразим.
Съжителството със сградата на Гимназията поражда други чувства. Ето, сега от входа ще излезе прислужник със синя манта, в ръката си държи голям училищен звънец, ще се огледа и, вдигнал го високо над главата си, ще го разтърси силно и продължително. Сякаш гледам като през мъгла: дърветата, морето с гларусите отгоре – всички стоим безучастни и с досада чакаме да свърши най-после досадното дрънчене и животът да се върне към нормалния си ход. Виждам го като в забавен каданс: учениците са спрели на групи и прислужникът обикаля между тях, размахал юмрук, в който стиска дръжката на звънеца, малката черна камбана се накланя наляво-надясно и като че ли всеки миг ще се откъсне, ще отхвръкне и ще разбие главата на някой нещастник или пък по-добре / нашето злорадство! / собствената му глава, която той непрекъснато тръска, заедно със звънеца, в такт, като че ли е вързана за него.
Най-после прислужникът спира, ала не се прибира, свива зад училището или отива до оградата, удря / вече по-вяло / още веднъж-дваж и там камбаната / Някой може да не го е чул! / и се прибира.
Една сега и гимназистите излизат от унеса си, размърдват се и се строяват бързо и покорно. Редиците - - тихи, черно-бели, правилни и кротки – лека полека се изнизват и потъват в сградата.
В училище всички учители си имаха прякори. Учителката по литература е „Баба Душка”, математикът се казваше Кузманов, но го знаеха като „Тропчо”, историк бе Другаря Зъгов, всички му казваха „Зъгата” и дори и директорът си имаше прякор, и както се полага, неговият бе най-живописен – „Магарето”.
По автомонтьорство учител ни бе Ганчо Шайбата.
Тъй като знаеше как го наричат, учителят внимаваше много, като предава урока, да не се изтърве и да каже тази дума. Във всеки болт има и шайба, но учителят винаги я наричаше другояче, например „кръгла пластинка с дупка в средата” или нещо подобно. Представете си как се е чувствал в час, когато някое миловидно девойче се изправи и го попита с невинна физиономия: „Другарю, а тази кръгла пластинка с дупка в средата как се нарича? Има ли си име?...”
Шайбата не изкара още много време в училището до нас. Когато минавал между чиновете час, по-големите ученици правели неприлични жестове зад гърба му. Малкия М се кълнеше, че веднъж Митко Ненов от техния клас отскубнал един от малкото останали косъма върху главата на учителя. Той уж се бил навел да обяснява нещо и... „Е, как така?!” – чудехме се ние. „Ами, така – отвръщаше Малкия М – със зъби...”
Директорът назначи друг учител и когато той започна работа, започнахме да съжаляваме, че Шайбата си е отишъл.
Новият учител още в началото извика Митко Ненов и го затвори в една от стаите за около половин час. Никой не знаеше какво точно е станало там. Едни говореха, че Ненов изял няколко шамара, други – че е бил само един юмрук. Той обаче си мълчеше.
Говореше се за някакъв метален бокс, който учителят винаги носел в джоб си. Не знам – нещо като градска легенда... Но така и взеха да го наричат: Боксьора.
В Гимназията не обичаха Боксьора и поради още една причина: той обръщаше прекалено голямо внимание на Яна.

Следва продължение...