Тревожа се. Мислите бият
по старото гордо вселение.
Земица в мен се укрива
за едно стихотворение.
Затуй тръгвам да пийна последна роса.
Весело викат в топлиците
птиците:
Какви чудеса!
Какви чудеса!
Бели пътеки през баирите тичат.
Луната грее като момиче.
Писка в тъмното прокълнато чухалче,
а под него полайва лисиче...
Коленича и пия.
На дъното много звезди,
светлината си ронят.
И тогава разбирам,
как човекът е станал икона.