автор: valiordanov

Още помня, как дядо прокле
тия, дето бяха тогава властта
и във кръчмата с други мъже
си удави в ракия скръбта.

После седмица цяла мълча.
Сякаш бе, във сърцето ранен.
Преживяваше всичко това,
казваше ми, че жали за мен.

Бях тогава невръстно хлапе.
Не разбирах защо му е криво.
Но когато животът ме взе,
тези думи, в мен се забиват.

Дядо вече отдавна мълчи.
От студеният камък ме гледа.
Той със своите влажни очи
сякаш пита за нашето време...

Все така е. Днес плюя ги аз.
Към сина си повтарям словата.
Има новости, ала същата власт
е опряла в народа камата...