автор: tomatroev

12

Когато откриха паметника на Яворов, Големия М вече бе минал онази възраст, в която родителите правят снимки на децата си с плюшено мече, яхнали дървено конче на някоя въртележка или качени на люлка.
Но не и ние.
Нашите родители много обичаха да ни снимат с Яворов. Всички ние около Малкия М имаме такива снимки от детските си години.
Паметниците, които съм виждал, са или много строги и величествени, или прекалено абстрактни и неразбираеми. Гледаш ги с безразличие, страхопочитание или недоумение, отдалече, от долу на горе. Те са прекалено извисени, недостижими и ти, застанал в подножието им, пред гладкия, лъскав, полиран пиедестал, изглеждаш прекалено малък, дребен и дори жалък на фона на огромната каменна фигура или бронзова композиция зад теб.
Яворовият е много по-различен от тях. Той има за основа три или четири големи къса от същата тази жълтеникаво-бяла, шуплеста и същевременно много здрава скала в морето. Поетът сякаш е приседнал върху тях да си почине и се е замислил за нещо свое. Мраморната му фигура е леко приведена, иначе е такъв, какъвто го знаем от снимката в музея - положил ръце в скута. Странно нещо! Другите паметници тогава се охраняваха строго, забранено бе дори да ги докосваш, а този беше винаги накачулен от дечурлига. Дори и за нас, децата, не изглеждаше толкова висок. "Отиди, майка, при паметника, да те снима татко ти!" - ти бързо отиваш и докато се усетят, вече си се покатерил по грапавата скала, и си се озовал в скута на Яворов - "Седни, седни там да не паднеш!" - ти се наместваш в каменната ниша удобно като в полог, гледаш радостно напред, където баща ти вече е нагласил фотоапарата пред очите си, и няма нужда да те подканя да се усмихваш. "Щрак!" - готово, вече си увековечен, но не ти се иска да слизаш от там. Ръцете на поета те държат здраво, наведен над теб, той сякаш те закриля, обгръща с тялото си, леко наклонена настрани и надолу към теб е и главата му, и цялата фигура излъчва спокойствие и топлота. "Татко, може ли да гушна чичко Яворов?" - питаш ти и стъпил върху мраморните длани, предпазливо се изправяш. Лицето му, малко над твоето, е по младежки гладко и слабо, и в същото време съсредоточено, загрижено, с бръчки по челото и около устните като на старец, и само слепите му очи, отворени широко, неподвижни, взрени навътре, показват, че поета не е от този свят. "Чакай - крещи майка ти уплашено - какво правиш?!" - но ти вече си се изправил. "Остави го - казва баща ти, поглежда към нея и слага ръка на рамото и - остави го, няма да падне!" После пак се сеща за фотоапарата и го наглася: "Добре, гушни го!" - и ти обгръщаш паметника с две ръце, застанал върху него в цял ръст, плътно прилепен - "Дръж се здраво!" "Щрак!" - още веднъж си на лентата, заедно с "чичко Яворов" и се спускаш надолу по обратния път: със страх покрай гладкия мрамор на тялото, после в скута, от там на скалата, и накрая, доволен и горд, смело скачаш от нея долу, където майка ти, вече успокоена, щастлива, цялата сияе, и те очаква като победител.
Следобед пред нас е тихо, пусто и още по-горещо. Полуостровът като че ли разделя две морета: едното, от източната му част, където е плажа, е бурно, вятърът, който наричат "морски бриз", излиза всеки ден около обяд и постепенно се усилва. Скоро всичко се смесва в един общ вихър: вълни, крещящи чайки над тях, облаци от невидими водни капки, ситен пясък, носен от вятъра като радиоактивен прах покрива брега. Вятърът изтръгва шамандурите в морето, обръща чадърите на плажа и отнася надалеч дори думите на хората, които трябва да викат, за да се чуят един друг.
Някъде към средата на града този вихър спира, уталожва се сред лабиринта от къщи и улички. Той затихва бавно като мъгла, която, стигнала до някакъв невидим предел, от там нататък започва да се разсейва и постепенно изчезва.
От другата страна е съвсем тихо. В югозападното море царят други закони. Водата в залива, затворен като в клещи от пристанищата на Поморие и Созопол, е гладка като в езеро. Следобед това езеро сякаш заспива като омагьосано, за да се събуди след полунощ.
Следобедът е мъртво време. Не случайно и родителите ни тогава лягаха да си починат - тяхната редовна "следобедна дрямка". И както в оная приказка на Братя Грим, не само те, а и всичко наоколо сякаш замръзваше, застиваше: листата тополите в училищния двор отсреща повяхваха, слънчевите лъчи спираха да играят в тях и се превръщаха в ярки неподвижни стъклени нишки. Застиваше времето и най-вече морето, което щеше да излезе от този унес най-късно от всички - чак след полунощ.
Само ние оставахме будни.
Нас никой не можеше да ни накара да легнем. Сякаш този сън щеше да застраши живота ни и повече да не се събудим.
"Боже, къде отидоха пак тези деца?!" Но ние вече сме избягали нагоре по нажежения асфалт, свили сме зад завоя, стигаме билото, навлизаме в Яворовия парк и въздъхваме с облекчение.
Той ни спасяваше и в онези следобеди. Можехме, необезпокоявани от никого, с часове да лежим на тревата, на сянка под някое дърво и да разговаряме с часове за какво ли не.
Сега знам, че възрастните са били обречени, но ние, децата, по свой си начин, сме успели да намерим царството на хармонията и красотата, което някои наричат божие.
Бялата фигура на Поета, на Твореца, седнал на своя престол, децата до него сред прохладната зеленина на парка, толкова извисен, че сякаш е в облаците, светлината, която в два часа след обед го облива - виждам колко много тази картина е близка, подобна на тяхната представа.
Това не е ли Райската градина и Царството божие?
Е, значи съм бил вече там.
А може би и вие сте били, някога в детството си.
Ние се надяваме, че ще бъдем безсмъртни и вечни някъде в бъдещето, а забравяме, че някога, в миналото, вече сме били такива.

Следва продължение...