автор: Ika

Ослушвам се, небето ли шепти,
та думите му покрай мен минават ?
като последните дъждовни дни
в душата ми следи от кал оставят.

Не знаех, че съм толкова ранима,
и че обичам да съм разпната на кръст
на теб ти стигат само три минути,
да ме превърнеш от небе във пръст.

Прострелвана със погледи - стомана
и обвинявана във всички грехове,
дали все пак си заслужава да остана
под твоето тъжно, облачно небе ?

Защото, жалко за смеха ми . . .
усмивка в клетка - някак не върви
сега сама ще се превържа,
от необичане душата ми кърви . . .