автор: BlackCat

Удавените стихове се връщат
в болящите ме сънища. Понякога
напипвам пулса им. И ги изслушвам -
когато искат да се изповядат...

С умората от всичкото неказано,
след шумните, изстреляни съмнения,
удавените стихове доказват,
че сме прозорци в празно помещение
и всички посетители са тръгнали
през зимата с одеждите си летни -
всеки чужд по своему, на дребно - лъган,
и с щастие назаем в шепите;
с умората сами да си пресметнем
разменната монета за страха,
и с тясната усмивка - вместо ресто -
за всяка разпродадена душа

удавените стихове прииждат....

И стават моя ежедневна сянка.
А аз онези, живите, удавям...
Вместо да ги хвана. Като сламка.