автор: milcho

на Милан Димитриевич

Запознахме се лично в Солун. Течеше поредната годишна асамблея по астрономия. 1997 г. Аз, астроном от България, той - астроном от Югославия, или по-точно от Сърбия, се гледахме изпитателно. По това време бях с особено
изострена чувственост. Атакуван от поредния грип мутант, след висока 40 градуса температура бях изгубил временно обонянието си и в замяна на това останалите ми сетива бяха още по чувствени и изведнъж усетих, че ще се случи нещо необичайно.
Спря до мен и каза, простичко и усмихнато: Аз съм Милан Димитриевич от Белград и съм директор на Белградската обсерватория. Спомних си веднага, как колегата ми Асен ми предаде разговора си със същия Милан в Катания, Сицилия, когато той предложил да се срещне с нас и да започнем съвместна работа. Сега, казах си, именно е дошъл момента, тласкан от някакво смътно предопределено чувство. Със Сърбия или с т.н. Югославия ме свързваха странни и неопределени чувства. В селото където бе роден баща ми Слаковци – Брезнишко се говореше на диалект много близък до сръбския език. С падежи и много сръбски думи. Освен това в “праисторочески” времена границата между Сърбия и България е минавала така, че нашето село е било гранично и май е било в сръбска територия. Още повече дядо ми – бащата на баща ми, който познавах само по снимка и разкази се е казвал Милан. И като съм се родил баща ми искал да нося името Милан. Баба ми, Донка обаче, загубила наскоро единствения си син Николай_чо – отишъл си на 13 години настоявала, да съм Николай. В компромис, съм се получил Мил_чо. И така цял живот, съм изтъкан от компромиси.

Гледах Милан и сърцето ми се сви. Висок, стегнат, пъргав, необикновено организиран и прям, той ми подаде ръка, която стиснах силно и в този момент, като че ли кръвта ми се смеси с неговата. Като в едно диво тайнствено заклинание. Когато двама души стават побратими за цял живот. Да, именно до края ни. Но тогава не съзнавах това. Осъзнах го по късно, след няколко години, когато бяхме изяли съвместно, е, не по чувал сол, но достатъчно и той ме нарече Брате Милчо.
Можеше и да ми е брат, наистина, тъй като се оказа в последствие, че бил роден в Лесковац-Сърбия, почти симетрично на Слаковци - родното място на баща ми, по-сравнение с настоящата формална държавна граница, която разделяше родното ни Знеполе. За разлика от мен говореше прилично и български, докато аз само сричах на сръбски.
И времето потече. Снимахме се пред хотел Калитея, Халкидики, за да запечатим момента, после той 1998 г. на път от Истанбул за Белград спря в София, и ми беше личен гост. Майка ми извъртя една баница, той се срещна с роднините си в София, оказа се, че като дете, няколко пъти летувал в София. Роднините му се радваха, потупваха го по рамото и казваха ...Мишо излезе свястно момче!
После отидохме в института по астрономия и се уговорихме за първа среща-конференция на български и сръбски астрономи през август 1998 г . И всичко изглаждаше нормално, когато изведнъж изплуваха от мрака, някакви странни и непонятни за мен, “висши държавни” съображения и лични интереси, които се опитаха да провалят това начинание. Но не би. За мен това бе свое го рода предизвикателство ...нещо като синдрома на затворената врата, на която пише “Влизането строго забранено”. Е ще пукна, но ще искам да вляза. Та стана тази конференция ...и Милан доведе един автобус, предимно млади сръбски астрономи – повечето сега вече мастити учени някои и професори. И ядохме печено агне до Белоградчишките скали под българо-сръбските звезди..., и пяхме и се прегръщахме и се клехме във вечна вярност, което се разбираше от само себе си. Два народа, две души, копнеещи да се съединят и разделени от сатаната.
И тръгна после и нямаше спиране, и няма как да се спре любовта. Пет съвмести конференции и шеста е на ред след броени дни, в Београд. И 7-ма и 8-ма са твърдо установени в Роженската Национална Обсерватория през 2010 и на Дунава 2012 г. в Сърбия. Само здраве да е.

И през всички тия 10 години заедно потъвах все и все повече в явлението Милан Димитриевич. Макар, че се оказа по-млад от мен с две години в същност, ме превъзхождаше много повече по преживелици, които ме респектираха. Министър на науката и технологиите в Сърбия, президент на Ротари Клуб “Стари Београд”, член на съюза на сръбските писатели ...и какво ли още и къде ли още не. Разбира се у мен се таеше благородна завист, като се сравнявах с него макар, че и моят път да беше избразден с доста емоции и преживелици. Сам бях обиколил света от Норд Кап до Озорно и няколко пъти околовръст. Но поговорката гласи “Не слушай старило, а патило” и в това отношение май Милан е бил повече духан от суровите ветрове на промените, които ни брулеха нас бедните, но велики балкански хорица. После има и друго. Неговия баща Сергие Димитриевич. Учен и нумизмат от международна величина, който Милан боготвори и издаде и организира издаването на неговите трудове. Томове, които при всяко свое посещение в София щедро даряваше на Народната библиотека, и библиотеките в Академията и Университета.
Тази божествена искра на познанието у Милан, явно е запалена от него, баща му и той носи този олимпийски огън достойно, като достоен представител на научната школа на сръбските спектроскописти.

Но най-много брат ми Милан ме порази с неговото пристрастие към поезията, когато, при поредното му идване в България той ми подари стихове на баща си и неочаквано за мен, ама съвсем неочаквано, каза: А това са мои стихове и ми подаде една малка красиво оформена книжка с поезия. На това аз почти нямаше как да реагирам. Взех я, почетох я ...космически видения и красиви и съкровени думи и слово. Той стоеше на един самотен връх и биеше камбаната! Кой, кой ли можеше да я чуе? И един ден през лятото на 2007 г. аз я чух.
И откликна този звън дълбоко в душата ми,
и зазвъня тя, в такт - в унисон с душата
на Милан Димитриевич,
брат ми!

Милчо КИРИЛОВ

21.04.2008 11:05 СЕТ, Београд, Роял.

пп. Това тук го публикувам по забравена заявка, на Слон-Мадригал.
Оказа се, че и забавям и забравям, но временно:)
Този разказ го публикувам и понеже утре отово ми е гост,
поета и учения МИЛАН ДИМИТНИЕВИЧ!!! Брат ми.
Той говори български език и в петък пак ще четем стиховете му.
И на баща му.
Тук в София!