автор: milcho

Продължение на следва

И такаааа до къде бяхме стигнали, драги ми господине или драга ми госпожице?
До амбасадата ни в Кувейт. Тук научих притчата за носталгията. И не от кого и да е,
а от оня бивш ремсист кувейтския ни посланик. Седим на едни меки кресла, и той ни черпи с ал`кох-ол. Налива ни от една култова бутилка “Джони Уокър” в едни високи чаши пълни с лед и уискито леко пропуква от допира с ледените кубчета, и шуми приятно. Това се казва “министерско шушукане” смее се той. Аз го гледам с благоговение, моят Христос - моят спасител, измъкнал ме от лапите на кувейтките митничари т.е. отмъкнал онези 3 бутилки “Плиска” за които стана дума от по-преди. Припомням ви, че няма нищо особено ей така да смучем уиски с лед, където и да е било в късен или ранен час, но ако това става в Кувейт, където е страшно забранено да се пие C2H5OH си е друга работа, емоция.

Бях, казва, младок по 9-ти – надъхан пернишки ремсист, родом от кв. "Мошино" съм. Събраха ни в един клуб на ОФ тогава, в София, нас интелигентите и един слаб изпит от лежането по землянките по Вискяр и Църна гора, другар с червена лента на ръкава, ни заяви: Другари, Вие сте новите стопани на тая стана. На Народна Република България. Вие сте новите грънчари, от където искате от там ще поставите дръжката на гърнето, на тази нова кана галилейска с която вашите и нашите деца и внуци ще пият следващите столетия. На крак, другари, нека покажем, на враговете ни, на проклетите империалисти, как за години ще постигнем това което те са направили за столетия. Едни от вас утре още ще отидат на да стоят (ЖП) линията Перник-Волуяк, а някои от вас ще се запознаят с опита на прогресивните комунисти от Франция и ще го прилагат после със широки шепи в Родината. Аз, усмихва се посланика, бях от тия което заминаха за Париж. Да изучавам парижкия опит и да го прилагам после. Пристигаме с влака, в столицата на разврата, посрещаха ни от посолството, настаниха ни в някаква скромна стаичка, и ни казват, че сме свободни да си търсим работа и да се запознаваме с културите забележителности на Лувъра на Айфеловата кула и т.н. Събужда ме се на сутринта и започваме да се мотаем по улиците на Париж. След военен Париж на Де Гол.
И веднага, одма, установяваме, че там само ние липсваме. И така, ката ден. И ме обзема постепенно една страхотна НОСТАЛГИЯ. Какво диря тук си казвам. По скоро, къв го диря тук? И тази носталгия се подсилва от в. “Работническо дело”, който четем през ден, когато се отбиваме в посолството ни в Париж, ей така, просто са справка, че сме живи и здрави и, че носим високо и гордо знамето на световната революция. В революционния Париж на Робеспиер и на Марат и на Ботев! Нали и на Пантеона и им и там, в Париж пише “Който загине да Родината, той не умира”. Само дето Ботев го е обобщил с “Който падне в бой за свобода, той не умира”! Но да го оставим Ботев, макар че и него го е мъчила носталгията и едвам е успял да напише 20 стиха с които си е запазил място в нашия виртуален пантеон за вовек и веков.
И, продължава сагата си посланика, чета аз в “Дело” за гигантските ни успехи, само за една година и гледам на страниците му щастливи бригадирки в напращяли блузки, чета за слънчева София и за всеобщото наше и мирово щастие и още повече почва да ме мори носталгията и един ден, се казвам: Край! Вземам тайно влака, и се прибирам в България. Това казвам си тук се не трае повече. Ще се върна у нас, и аз рамо до рамо и крак до крак и ръка в ръка с бригадирките ще строя нашето и световното бъдеще. И слизам една вечер на Софийската гара. Оттам, с влака в Перник, по сред нощ. На перниката гара... мрак! И джапам по едни локви, и целия в кал се прибирам, в Мошино, пеша през нощта. И на следващата седмица ден ме обзема такава НОСТАЛГИЯ по Париж, че взимам обратно влака, и обратно пак да изучавам буржоазния опит. Смеем се дружно вече, всички. Но не ми се размина, допълва посланика, някой Йуда донесе и скоро ме отзоваха и дълго време ми се чудеха на акъла у нас и приятели и врагове. Но при тая хубава наша земя как да ни си правим кал, един на друг, допълва, и пак се смее! Тук вече, ние не се смеем много, много и се споглеждаме един друг.

И после се разхождам по централния плажа, на Кувейт, заглеждам прочутите водни кули, щурам се по пасажите на х. “Меридиан” и “Златния сук”, дивя се на ханъмите с фереджета, жени на богатите кувейтски шейхове, предвождани от главната жена-ханъма, как пазаруват и после се прибират всяка в покоите си и хич, ама хич все още не ме обзема носталгия, а тръпна в онова радостно очакване как след два дни ще кацна в Индия, в Делхи където е “Джантар-Мантар” тази древна обсерватория на някой си Сингх и там ще участвам за първи път в световен астрономически конгрес. Рано ми е още за носталгия, тате. Но ти беше прав – носталгията е страшна работа. Особено ако те обземе по Париж!

Милчо КИРИЛОВ

София 2009-03-24 07:58 ЕЕТ

пп. А какво ще попитате стана с 3-те бутилки коняк? Ами не ги видях повече, ще ви кажа. Но има още да ви разказвам за Кувейт преди да се доберем до Индия през Дубай, така че сега ще ви напиша само едно: следва.