на Цветана Маркова
Едно врабче във шепите на зимата
остана омърлушено в снега.
Другарчето му литна…И с години
не се е спирало на твоя праг…
Животът с пръчица вълшебна
превърна го в красив сокол -
понесен над света победно -
с божествен, златен ореол…
А ти, с трошици във десницата,
пак срещаше ятата вън
и хранеше ги като жрицата
на птиците от твоя сън…
И вести чакаше за отлетялото
врабче от твоето сърце…
Простила си отдавна, че е пяло
на друг прозорец, в други две ръце…
Една сълза във пазвите на зимата
се стича от добрите ти очи…
А някъде в душата ти, незримо,
врабчето, най-любимото – цвърчи…
И ти като в гоблен извезана
стоиш на тихия си праг –
с осанката на майчица Тереза,
трошици ръсиш с вяра пак…
септември 2003 г.