автор: tomatroev

4.

Ние научихме за "Битълсите" от Големия М.
Единствено той в стаята си имаше огромен радиограмофон. И още нещо, за което дори не можехме да мечтаем - съвсем нов ролков магнетофон "Грундиг".
Постепенно те станаха новата му голяма страст. Вечер все по-рядко чувахме акордеона и все по-често друга, различна и особена музика, звучаща от уредбата му, която, за ужас на възрастните, той пускаше докрай.
Преди бяхме свикнали да го виждаме горе винаги с провесен през рамената му отпред огромен акордеон. Подобно на Синбад Мореплавателя, който носел на гърба си Морския старец, така се беше сраснал с товара си, че изглеждаха като едно неразделно цяло. Можеше с часове да седи с него, да върви изпъчен, без да се сети да го свали, да свири, а после да седне на масата и пак така с акордеона на врата, невъзмутимо да изяде донесената от майка му филия с масло и конфитюр или пък вафли, които много обичаше - и накрая, с полепнали по устата му трохи, да заспи, облакътен на леглото.
Сега, вече порасъл, бе оставил акордеона. Сварвахме го все пред радиото, любовно заврял глава в него, като че не може да му се насити. Обхващаше внимателно с пръсти двете кръгли копчета отпред, за звука и за станциите, сякаш докосва примамливи и нежни зърна на женски гърди, които в захлас можеше нежно и с наслада да върти безкрай.
Усетът на пръстите му инстинктивно да се ориентират по клавишите и безпогрешно да намират точния тон и вярната мелодия, сега се бе превърнал в умение да търси и бързо да намира в обширния обхват на УКВ - то най-хубавата музика, да я изчисти с ювелирна точност от всички досадни странични шумове, да се пребори със заглушителите, да надхитри "черните станции" и като истински фокусник непрекъснато да поддържа една постоянна сила на звука, докато трае записа.
Големия М правеше записи, но как точно, бе неговата голяма професионална тайна.
Знаехме, че това става нощем. Един казваше, че хваща турски радиостанции, друг - че слуша забранени радиопредавания на български език.
За нас, които нямахме в къщи дори и що-годе сносен радиоприемник, да направиш такова нещо бе равносилно да откриеш по радиото гласове на космически пришълци от далечна планета.
Правенето на запис на ролков магнетофон за мен дълго време бе недостижима магия. Виждал съм понякога Големия М, целият омотан в ленти, сред които и господ не би се оправил. Можеше с часове да ги отвива и пренавива, да ги лепи и после пак да ги реже с усърдието и сериозността на свещенослужител, чиито действия, на пръв поглед странни и безсмислени, всъщност имат дълбока жизненоважна цел.
Спомням си много добре денят, който завинаги ни промени.
Както и по-рано, Големия М все така продължаваше да ни буди с акордеона. Една сутрин, обаче, вместо някакъв познат до втръсване валс на акордеон, отгоре прозвуча друга, нова и съвсем непозната музика.
Големия М този път бе пуснал "Грундиг-а" и това, което чух, бе изумително.
Родителите ни можеха да се просълзяват от изпълненията на Маргрет Николова и Георги Кордов, по-големите момчета можеха да слушат колкото си искат Шарл Азнавур, да играят "хали-гали" и дори "туист", а момичетата да подражават на Лили Иванова - всичко това ни бе безразлично.
Те не знаеха, че нашата музика и нейното време вече бяха дошли и Големия М току-що бе възвестил началото.
Ритъмът и бе много по-бърз и отривист от всички, познато ни дотогава.
Една канонада от звуци, подредени в железен и убийствен ред, който се повтаря отново и отново, във все по-дълги задъхани откоси и все по-кратки паузи между тях. Един силен, уверен глас, който заявява своята любов / или свобода? / с екзалтация, граничеща със саморазрушение в забързан и накъсан речетатив, завършващ винаги с едно и също повторение - освобождаващото и върховно: " Йе-йе-йе, бейби! "
Кой знае защо, от този речетатив в съзнанието ни оставаше само някакво безсмислено звукосъчетание, нещо като: " бабаджана".
Така и я кръстихме - "Бабаджаната"
Това беше първата песен на Литъл Ричард, която чухме.
По-късно Големия М щеше да запише и други негови парчета, но тази си остана любимата ни. Дълго време " Бабаджаната" бе нашия химн.
За да се чува по-добре, новият диджей закрепваше тежкия като гранатомет " Грундиг" на тесния прозорец в кухнята им, който беше откъм морето.
Обикновено Големия М ставаше доста по-късно след нас. Ние вече стояхме долу на двора и докато го чакахме да се събуди, обстрелвахме преминаващите край оградата махленски котки.
В ония години бе на мода подводния риболов на кефал и платерина. Освен плавници, шнорхел и маска, всеки от нас вече имаше и саморъчно направен харпун. Котките бяха идеалната цел за да изпробваме стрелите на новите си харпуни и ние се опитвахме да улучим някоя от тях. Когато наоколо не се виждаха котки, ние, разбира се, не скучаехме, защото в градината на двамата братя дядо им отглеждаше зеленчуци и винаги имаше достатъчно домати, по които също можеше да се целим.
Времето ни минаваше неусетно и бързо в такива приятни занимания, докато най-после Големия М отваряше прозореца и слагаше " Грундиг-а" на перваза.
Зад прозореца като през амбразура на бункер, русолявата глава на Големия М ту се показва, ту пак се скрива, ръцете му чевръсто извършват някакви сложни манипулации, чува се леко пращене и само след миг " Бабаджаната" гръмва над главите ни.
Концертът можеше да трае няколко часа и имах чувството, през това време че магнетофонът му озвучава поне половината град. Така ден след ден ние все повече се пристрастявахме към тази музика. Тя бе наркотикът, ежедневната дажба опиянение, което Големия М щедро ни даряваше.
Не беше ли опасно това?
Какво бяхме ние - нещастни жертви на опитен манипулатор и злодей или, напротив, сподвижници на нов месия, малцината богоизбрани, дарени с рядкото щастие да бъдат точно те първи миропомазани от него?
И докъде щяхме да стигнем - да станем вманиачени меломани или, напротив, ценители на стойностна музика?
Започнал веднъж, Големия М нямаше спиране и в самозабрава смело увеличаваше, както своята, така и нашата доза качествен рок.
От непрекъснатите нощни бдения пред радиото, в желанието си да прави нови и нови записи, на следващия ден той излизаше все по-замаян, с тъмни кръгове около очите като от изтощителна любовна среща, но в същото време и все по- екзалтиран и въодушевен, сякаш бе открил невероятна природна тайна, променила представите му за света.
Трябваше непременно да ни покаже всичко. Бързаше и движенията му, докато нагласяше ролкит, ставаха все по-напрегнати, нервни и резки.
След Литъл Ричард бе открил Джеймс Браун и Арета Франклин, Скот Джоплин, Рей Чарлз и Ела Фицджералд.
Сигурно ни е дошло твърде много.
Колкото и да ни обясняваше, ние все не можехме да схванем по какво точно се различава Арета Франклин от Ела Фицджералд, кога пее едната и кога - другата. Нашата невъзприемчивост и несериозност го вбесяваха. Големия М преминаваше последователно през някакви непонятни нам етапи, прехвърляше боготворението и любовта си от един на друг певец, но макар той да не спираше да повтаря за всеки: " Слушай, пишлеме, да знаеш, голяма работа, ти казвам!", на нас ни беше все по-трудно да го следваме в неговото въодушевение и обикновено отговаряхме: " Да, бе, и тая е хубава, ама като свърши - пусни пак да чуем "Бабаджаната"!"
Наистина, повечето от парчетата, които напоследък записваше Големия М, ние не можехме да усетим.
Все си мисля, че следващата стъпка, която той направи, бе не толкова заради него самия, а по-скоро заради нас.
Той беше вдигнал летвата твърде високо.
Неговият път в рокендрола щеше да ги отведе бавно, но неотменно и сигурно до най-висшата му форма, до неговия връх, до неговата завършеност, изкристализирала в онова, което наричат "ритъм енд блус". / Или пък, обратно, пътят му бе към изначалните, първични, кристално-ясни и дълбок извори на новата вълна, срещу течението, съм покоя на класиката и съвършенството - и това е ритъм енд блус. / Както и да е - тогава тази материя не ни беше много ясна.
Нашият път обаче бе друг.
Интуитивно / или инстинктивно / ние жадувахме за оная друга музика, с която ефирът вече бе препълнен. За оня друг рокендрол, който Големия М от време на време случайно все още някак между другото, без много желание и вълнение, записваше и после пускаше - трохички, колкото да раздразни, но не и да задоволи вкусовете ни.
Това бе музиката на Съставите.
Големия М гледаше с пренебрежение на тях. В сравнение с големите соул - музиканти, те бяха нещо по-маловажно и второстепенно. Известно време между "неговата" и "нашата" музика се водеше тиха и негласна война. Дали за да не ни загуби като публика и сподвижници или защото му беше омръзнало да го врънкаме, или пък и на него взеха да му харесват, но той постепенно започна да записва все повече групи.
Така всички избрахме пътя, по който дълго време щяхме да вървим заедно.
В началото, разбира се, беше "Бийтълс".
Обратно на всякакви правила, започнали с твърдата, ние щяхме да преминем към леката дрога. Бях готов да напиша, че за разлика от наркотиците, при музиката няма пристрастяване и фактът, че ние успешно преминахме от соул към бийт - музика потвърждава това.
И щях да сгреша.
Големия М никога не забрави своите първи записи и след време отново се върна към тях.
Що се отнася до мен, през изминалите години музикалните ми предпочитания са били разнородни, но без да включват соула, ритъмния блус и джаза. Казах разнородни, защото самият рокендрол бе станал такъв. Ако е имало някаква закономерност в неговото развитие през годините, то това без съмнение е било закономерността на Еволюцията.
Така, както, ако е достатъчно жизнен и устойчив, един биологичен вид може да стане родоначалник на десетки, стотици и дори хиляди генетично свързани с него, произлезли от него нови организми, и от рокендрола, с течение на времето, се роди многообразието на сегашната популярна музика. Биолозите разделят, квалифицират многообразието в живата природа на видове, подвидове, класове и родове, но много добре знаят, че всичко, някъде далече в миналото, преди хиляди или милиони години, е започнало от един общ прародител. Те наричат образно това "Ветрилото на Еволюцията": всички разклонения, разперени като ветрило, се събират в една обща основа, както и всички по-големи или по-малки клони в короната на едно дърво започват от един ствол и един корен.
Ветрилото на рокендрола само за около 30-40 години се разгърна пред очите ни. Колко са сегашните стилове в поп-музиката, заедно с техните разновидности? Колко са изключителните музиканти и хитовете, създадени от тях през тези години?
И аз, като всички от моето поколение, обичам от време на време да се връщам към тях и да ги слушам.
Раждането на една такава песен е чудо. Тя е така цялостна, хармонията и - съвършена, сякаш не е създадена от човек, а е съществувала някъде готова, завършена като изваяна от мрамор, находка, която някой щастливец, сам не вярващ на късмета си, е открил и показал на света.
Когато чуя хит, аз изпитвам еуфория, подобна на любовната. Мога да бъда запленен от песента седмица или месец и тогава си казвам: " Не, нищо по-хубаво от това вече не може да бъде измислено!"
Минава време, друга, нова песен изведнъж се издига до звездни висоти. И така до безкрай.
Естествено, говоря най-вече за англоезичната музика, за английските и американски групи. Но не само за тях. Такива състави имаше и в Русия, Унгария, Полша, дори и в Румъния.
Все пак не бях много запален по музиката или поне не толкова, колкото в детските си години. Животът ми бе изпълнен с динамика, трудности и напрежение. Бях воден от нагона за себеутвърждаване и от жаждата за успех. Бързах да построя къщата си край залива, да напиша книгите си. Исках секс, пари и слава и правех, каквото трябва, за да ги получа.
Но ето, че колкото повече се приближавам към годините, които наричат "златни", към спокойствието, мъдростта и удобството, колкото по-независим и свободен ставам с времето, колкото по-сигурен, видим и вечен е светът, който създавам и колкото по-уверен и силен се чувствам в него - все по-често се улавям, че вкусовете ми се променят и ме носят към оня забравен стил.
Все още смътно и неопределено, едно сладостно усещане, един неясен копнеж ме връща към него. Сега знам, че както всички други, чули веднъж тази музика и аз съм обречен да завърша живота си с нея. Защото ако рокендролът на съставите бе копнеж към съвършенство и свобода, то соулът и ритъмният блус са самата свобода.
През 60-те години "Бийтълс" бяха все още единственото ни мерило за съвършенство и безсмъртие.
За нас те бяха меката дрога "тревата", която, за разлика от другата, можеше да приемаме в неограничено количество. В сравнение със соул изпълнителите, музиката на съставите бе по-лека, мелодична и запомняща се. "Битълсите" бяха също момчета, малко по-големи от нас, на които можехме да подражаваме във всичко.
Както малките деца, които могат да слушат любимата си приказка безброй пъти, без ни най-малко да им омръзне и винаги я съпреживяват отново и отново с неотслабващ интерес като че ли я чуват за пръв път, и ние чакахме Големия М да пусне ролката с парчетата на " Бийтълс " , макар те отдавна да бяха запечатани в паметта ни. Така ясно, сякаш бяхме странни механизми, които без никакво съзнателно усилие могат да възпроизведат буквално и точно записа от първата до последната нота. Като река музиката преливаше в душите ни и търсеше начин да се разлее навън.
Може би затова после имахме навика непрекъснато, където и да сме, каквото и да правим, да си тананикаме или подсвирваме. Интересно - всеки ден само една, от всичките мелодии, с някаква натраплива сила, доминираше в съзнанието ни.
Знаех, че щом се събудя, тя ще изплува от паметта ми и, заглушавайки останалите, ще бъде цял ден моята любима песен.
На следващия ден всичко ще се повтори, с тази разлика, че любима ще ми е друга.
Сутринта се събираме в двора.
Може много лесно да се разбере кой с каква песен е станал.
По него време отглеждахме и гълъби. Откъм морето, между нашата ограда и една от тополите бяхме направили голям гълъбарник. Беше си направо къщичка, с дървени стени, керемиден покрив и мрежа отпред. Вътре Малкия М храни гълъбите и си тананика "Лейди Би", отвън, до мрежата, докато го чакам, аз си подсвирвам "Йестъдей", а Папето, който живее на две преки от нас, току-що дошъл, макар и най-дребен, упорито се опитва да ни заглуши с една страхотна песен, която имаше малко дълго наименование : "Боядисай си косите в черно или по-кратко - "В черно" / Големия М наскоро бе започнал да записва и "Ролинг стоунс". / За да бъде какафонията пълна, към този китайски марш трябва да прибавим и гугукането на двата мъжки булана в гълъбарника, които, кацнали най-отгоре, с разперени опашки и издути гърди, през цялото време не спират да се въртят и перчат пред своите пернати дами.
Понякога се случваше маниакалността ни да е на вълната на една и съща песен. Тези силни и разтърсващи парчета сега са "хитове", но тогава никой не ги наричаше така. "Бийтълс" и "Ролинг стоунс" трябва да са били гениални - те нямаха песен, която да не е хит. В начина им на пеене ни харесваше същото, което най - много мразехме у Филип-Кутевските академични обработки на фолклорната музика: многогласието, полифонията. За разлика от песните, където има само един вокалист, тук няколко гласа се наслагват и съчетават, всеки път по различен начин, но и всеки път в чудна хармония.
Зависи кой почваше и чия беше песента.
Разграничавахме безпогрешно още от самото начало "Бийтълс" от всички други състави, макар те да ставаха все повече и повече. За нас "Бийтълс" бяха неповторими и единствени. Това бе първично, подсъзнателно, интуитивно усещане. Така малкото пингвинче, току-що проходило, разпознава майка си, тази, която го е родила и от която зависи живота му, сред безброя подобни на нея, скупчени край ледения бряг на океана.
След време можехме да се ориентираме също така добре и в разнообразието вътре в самата група. Ливърпулската четворка пак звучеше все така неподражаемо, но откривахме в песните различния глас на всеки един от четиримата. Можехме да ги различаваме. Разпознавахме коя песен е на Джон Ленън, коя - на Пол Макартни и коя - на Джордж Харисън. По едно време Големия М даже записа и песен на на Ринго Стар. Дотогава не го бяхме чували да пее. Това бе голямо събитие. Парчето не беше лошо, също ни хареса и ние бяхме много изненадани, но и горди, че Ринго е пропял.
Сега знаем, че в ония години, с течение на времето, всеки от тях се е развивал и усъвършенствал - и като личност, и като творец и музикант. Без да знаем какво точно става, ние сме били свидетели на това развитие, както и на развитието, обогатяването и усъвършенстването на групата като цяло.
Битълсите свиреха на електрически китари. Бяхме свикнали с характерния им звук, когато в новите им песни се появи синтезатор.
Имах някакви смътни познания за него, но Малкия М пръв го назова. Веднъж, вече по-големи, бяхме пуснали магнетофона на брат му, слушахме последните записи и Малкия М важно каза : "Това е синтезайзър!"
Мъчехме си да си представим тайнствения синтезайзър. Имаше силно и магическо въздействие. Дотолкова, че след време, към края на 70-те години Големия М успя най-после да събере необходимите пари и си купи електрическо пиано, йоника, първата в града.
Междувременно синтезаторът бе станал неотделим от музиката на "Бийтълс". Кой свиреше на него? Едни казваха, че в групата имало вече нов "битълс", който е на клавирните инструменти, и то негър, други - че не е така и че е Джон Ленън.
А чудесата продължаваха.
Тъкмо свикнахме с новото звучене на битълсите, със синтезатора, а после и с индийската цитра и в някои парчета започна да се чува туба, а в други - фагот...
"Бийтълс" - и духови инструменти!
Кажете ми, можеше ли някой да си помисли подобно нещо?
Но после въодушевението ни нямаше край. Нашите кумири бяха толкова смели!
Схващахме това като послание. Което означаваше, че музиката бе игра, че трябва да си дързък, да експериментираш, да изненадваш и дори шокираш другите.
Включването на духова секция в музиката им бе само началото. Те вървяха напред и не след дълго ние научихме, че в записите и в концертите им участва и истински симфоничен оркестър...
Ако дотогава сме усещали само интуитивно, подсъзнателно тяхната гениалност, завършеност и величие, постепенно започнахме да разбираме, че тази завършеност е на път / поне на Запад / по някакъв странен начин да се превърне в класика.
Удивително бе колко добре се съчетаваха и сливаха гласовете им!
Имаше вокали, в които Джон започва от по-ниска тоналност, след което се включва Джордж с октава по-нагоре, над тях се наслагваше гласът на Пол и накрая всички заедно достигаха, сякаш в екстаз, пълна хармония в едно пределно високо, невъзможно съзвучие, зад което мелодията вече преминава в първичен животински рев...
Но тъкмо непрекъснатото редуване на божественото и земното, невъзможното смесване на възвишеност и вулгарност ни харесваше най-много.
Сега вече знам защо многогласието във Филип-Кутевите "обработки" на фолклора, дори много по-професионално направено, хармонично и изчистено, ни бе противно и досадно, а това на "Бийтълс" ни довеждаше до възторг.
Има два противоположни похвата, които важат за който и да е вид творчество.
Единият път към съвършенството минава през естетизиране на дадената интонационна или речева среда, другият - през нейното оварваряване или дори вулгаризиране. Едното съвършенство се стреми към чистотата и ефирността на стерилния изказ, другото - към болката, риска и несигурността, които съпътстват всяко ново раждане. Едното - към красотата на стилизирания изкуствен образ, другото - към възторга и радостта от истинския неподправен живот.
Аз и сега оставам безразличен към величието на бога в неговия съвършен, застинал лик върху богато позлатената икона. Но бих трепнал развълнуван от картината на раждането на безпомощния и уязвим младенец върху отъпканата мръсна слама, и върнал се мислено в едно отминало време, към началото, ще съпреживея радостта от раждането на новия месия.
Впрочем краят е винаги един и същ. Подобно на всички други богове и "Бийтълс" ще бъдат канонизирани. Вече никой не слуша музиката им, затова пък всички ги почитат. Високообразованите музикални корифеи откриват в мелодиите на Джон Ленън гениална по своята простота и съвършенство хармония. Интересно, дали англичаните имат също Филип-Кутевци и Марин-Големиновци, които вече са "художествено обработили" творчеството на "Бийтълс" и, така да се каже, здраво стъпили на този "фолклор", въодушевени от него, са написали своите патриотични сюити, оратории и кантати?
Помолих дъщеря ми, която е в шести клас, да ми даде учебника си по пеене. Знаете ли, че днес изучават "Бийтълс" дори и в българското училище? Ето ви един чудесен пример за историческа ирония. Та нали тъкмо училището бе институцията, цитаделата, мрачната крепост, омразната Бастилия, олицетворение на системата, на невидимото зло около нас. Ако злото е било в тоталитарната държава, в политическите и партийните и структури, в репресивният и апарат, в учрежденията, в заводите и предприятията, в магазините, в киното, в читалището и дори у дома - все едно, никой от нас не е могъл да го види и разпознае там. Подобно на отровни изпарения, невидими и злокобни, и то се е събирало отвсякъде, сгъстявало се е като дух над училището, и просмуквайки се през стените му, едва тогава е изкристализирало във видим и ясен за нас образ.
Съвсем близо, от другата страна на фронтовата линия, бе училището, врагът, срещу когото щяхме да бъдем напълно безпомощни, ако не бяха "Бийтълс", ако не бе музиката, защото в ония години, освен нея, не виждахме с какво друго можем да го поразим.
Днес училището си е пак там. Събрало цялата ретроградна отрицателна енергия на обществото, всичко пак отново се повтаря. То ще бъде последната държавна институция, която ще признае музиката на сегашното младо поколение - рапа и поп-фолка.
Все едно по наше време да имаше нов предмет: "Основи на рокендрола"! Невъзможно, нали? И ние щяхме да се разминем с епохата и да си останем с нашето невежество, но, за щастие, точно тогава отвори врати едно друго училище, една друга "школа", в която израстна поколението на 60-те години - тази на Големия М.
След "Бийтълс" и "Ролинг стоунс", Големия М записа "Бийч бойс", "Мънкийс", "Да Ху", "Трокс"... след това съставите станаха десетки и ние престанахме да ги броим. Буквално всеки ден той откриваше нова група. Сякаш някой там, на запад, в Англия или в Америка, бе направил огромен ребус или пъзел - ззагадка, която той бавно, но упорито и методично разгадаваше. В това може би малко безредно, хаотично попълване на липсващите фигури, на празните квадратчета, картината все пак постепенно започваше да се изяснява. Съставите бяха отделните думи - едва когато поотрасне и научи достатъчно от тях, човек е в състояние да проумее тяхната взаимовръзка в изречението и да схване динамиката и смисъла на живата реч.
Картината, която виждахме, ставаше все по-раздвижена. Както във всичко истинско и живо, и в рокендрола имаше движение, развитие, многообразие. Започнахме да различаваме все по-големи части от пъзела. Очертаваха се линиите на отделните стилове, можехме да видим как се зараждат тенденции, които щяха да добият пълна яснота и сила по-късно, в края на 60-те и началото на 70-те години, например в солата на Джими Хендрикс или в изпълненията на "Дийп Пърпъл".
Ние харесвахме английските състави, тези, които следваха традицията на първите ни кумири.Тази музика, с подчертана мелодичност и завладяваща ритмика, ни бе станала близка и ние не можехме да и се наситим.
Големия М предпочиташе да слуша някакви далечни американски групи. Беше ги открил съвсем наскоро. Едната се казваше "Чикаго", а другата - "Да Крийм" На нас този прекалено усложнен и нетипичен за рокендрола стил чак толкова много не ни допадаше, но той ги приемаше с възторг и ги величаеше до небесата.
Ала пъзелът още не беше изцяло нареден, картината бе непълна и Големия М продължаваше нататък с нови открития.
Сутрин той пуска новите си записи, следи внимателно реакциите ни и щом разбере, че музиката ни е харесала, пояснява:
- "Проктъл Харум"!
На другия ден всичко се повтаря отново. Правейки се, че не забелязва нашите възторжени възгласи, възклицания и викове, Големия М ни изчакваше да се поуспокоим и доволен, с каменно изражение на лицето, обявява:
- "Луокърл Брадърс"!
Колкото повече ставаха групите, толкова по-странни бяха имената им:
- "Смоул фейзис"! - мрачно изрича той.
... - "Дъ мамас енд дъ папас"!...
... - "Дъ лавис пумфул"!...
Това, последното, ни дойде в повече. Дявол да го вземе, откъде си ги измисля такива! Гледайки го недоверчиво, се мъчим да разберем: мръднал ли е нещо - или просто ни се подиграва?
Не, всичко бе точно, такъв състав наистина имаше. Оттогава Големия М започна да записва имената и имената им, както там ги изговарят, за да ги чуем и ние.
Седмица по-късно Големия М пак успя да ни изненада: "Знаете ли кой е най-дългия състав?" - ехидно попита той. "Не, отговорихме ние, кой е?" "Ето го - и като включи магнетофона - слушайте сега: "Дейвди дози бики миг енд тийч"!
Наричахве ги съкратено "Дейвди дози". Каквото и да значеше това. Нито Големия М, нито някой друг от нас знаеше английски език.
Имената на групите звучаха странно и непонятно - като магически заклинания ни въздействаха не със смисъла си, а със силата на едно подсъзнателно внушение. Качество, което речта на първобитните хора несъмнено е притежавала в много по-голяма степен и което можем да открием в безсмислените скоропоговорки и словесни детски игри на всяко едно поколение.
Телевизия, вестници, списания, цяла рекламна индустрия е работила за "Бийтълс" и другите групи и моите връстници на Запад са знаели всичко за тях - до най-малките подробности от личния им живот.
Подобно на Дядо Йоцо от разказа на Вазов, който учехме в училище, това, което за тях бе ежедневие, ние тук, на Изток, възприемахме като чудо, като откровение. Боговете са много по-загадъчни и тайнствени, когато са невидими. И може би тъкмо защото не знаехме почти нищо дори и за най-големите групи, възприемахме всичко много по-емоционално и наивно.
Веднъж някой ми даде плакат / или както сега им казват - постер / на "Холис". По онова време в България нямаше такива неща. Спомням си с какво вълнение го разгърнах, сякаш бях получил божиите скрижали. На превъзходна цветна хартия групата беше снимана в цял ръст и аз и досега помня как изглеждаха и как бяха облечени.
Това веднага стана любимия ми състав и когато някой ме попиташе кои харесвам най-много, уверено отсичах: "Холис"! - макар че не знаех нищо за тях.
Чак по-късно се научих да ги разпознавам между многото други. Те се оказаха интересни и самобитни. В ритмичната секция, освен барабани, използваха още някакви по-особени и странни ударни инструменти, звънци или нещо подобно, което придаваше на музиката им специфичен, празничен, а понякога и малко шутовски колорит. Особената звучност на "Холис" допадаше на всички и аз бях много горд с "моята" група.