автор: Donsky

Вдъхновение да напиша това произведение ми даде интелектуален спор с дама на тема - "За какво може и за какво не може да се пише".
Казвам дама за да избегна неяснотата относно семейното и положение висяща между термините госпожа и госпожица. В английския език има някакъв компромис, който се произнася като "Мъз", при нас все още липсва, въпреки че ми се върти на езика нещо като "госпожцица". Тия дни, чух политик да се изцепва, че на не можело да се казва Дами и Господа, а на български било Госпожи и Господа. Направо ме хвърли в умисъл. Да не би пък да искаше да каже, че в България няма дами?
Няма да споделя с вас името на въпросната дама, най-малкото с цел да създам малко работа на бъдещите си биографи да се поровят малко в търсене на музата на великата творба -"Трактат за кенефа". Предполагам, че през десетилетията и в безчислените преводи тънката разлика между "кенеф" и "тоалетна чиния" ще бъде заличена, но ето това е съдбата на великите творци - винаги някой ги разбира криво.
Странно наистина, защо толкова малко време и място се отделя за един толкова важен за човешкото съществуване процес, като отделителния. Толкова кулинарна литература има изписана, толкова страници има с отрупани трапези, филми с преяждане до повръщане (справка "Голямото плюскане") и толкова несправедливо малко е казано за жизненоважния изходящ процес. Може би главна причина е, че човек е превърнал процеса на хранене в средство за комуникация. На масата се обменят мисли, спори се, решават се бизнес проблеми на така наречените "работни обеди", а защо няма например - "работно кендзане"?
Нима може да се сравни с нещо онова чувство на облекчение, просветлението на душата, въздишката, която следва след онова мъчително изстрадано "Пльок!". Какъв е този изкривен обществен морал, който ни пречи да споделим тези прекрасни усещания.
Четох в един фантастичен разказ за общество, в което нещата са обърнати. Хората се съберат на гости около голяма маса с наредени вместо столове тоалетни чинии. Мъжете свалят панталони, жените запретват поли, сядат и започват оживена дискусия. Когато, от някъде се чуе гореспоменатото "Пльок", следват поздрави - нещо като обратни наздравици. В един момент някой от компанията дискретно се извинява, загащва се и се отправя към малка кабинка, където сяда на столче пред малка масичка. После почуква на едно гишенце, от където получава чиния с манджа. Гишенцето се захлопва и човека в пълно уединение започва да се храни.
В описаното общество е много срамно да те видят да се храниш. Пак абсурд, разбира се. Също толкова срамно, както и да кендзаш в уединение.
Нека с ръка на сърцето си признаем, кога и къде ни идват най-светлите мисли! Представяте ли си, какво би се случило, ако имахме възможност да ошлайфане тези мисли в една брилятна дискусия.
Явно, древните римляни са стигнали до идеята за непрекъсваемост на процесите, но от другия край. Бъркали са си с разни перца в гърлото, за да върнат малко и освободят място за следващата порция.
Не, не съм съгласен! Имам следното рационално предложение. Прилагаме идеята за столове - тоалетни чинии, но масата е отрупана с ядене. В комплекта за подправките присъства и солничка с пургатив. И... процесът става непрекъсваем! Единственият нерешен въпрос е този за хемороидите, но ми се струва, че след достатъчна практика и този проблем ще отпадне.
На първо време можем да създадем нещо като клуб. Има литературни клубове, нудистки клубове, на любителите на костенурките, защо да няма клуб на...
Е, тук запецнах. Как да го кръстим, а? Все пак да не шашкаме общественото мнение веднага. Оставям въпроса дискусионен.
Ох, нещо не мога да мисля... Имам проблем..., който по сега действащия морал... трябва да реша в уединение. Сигурен съм, че докато го решавам... ще ми светне и името.
Уххх...! Аре, чао!