автор: marcusjunius

На трийсет и шест години съм, отслужил, неженен, неосъждан. Доскоро целият ми живот беше в книгите. Рядко излизах от къщи – в къщи имах хиляди книги, а и не обичам хората. Страх ме беше от тях и винаги съм се чудил как да се справям, когато трябва да общувам с някого повече от пет минути.
Стандартната ми поносимост към разговор с друго човешко същество е 65 секунди – колкото ми трябват, за да си напазарувам от супермаркета. Живях така десетина години и ми харесваше. Е, имах и мечти... Има един свободен мечтател, Хенри Дейвид Торо. Торо отказал да се подчинява на системата и отишъл в гората, където си построил къща и живял самодостатъчен живот – само той, книгите му и това, което му давала природата. Ей това ми беше мечтата. Торо обаче е живял в началото на 19 век в една свободна Америка. А днес нито е 19 век, нито Америка е свободна, нито пък България, а и моят свят е прекалено гъсто населен – къде да се скрия? Опитах преди няколко години да живея на село – но и там системата не ме изпусна. Сметки за ток, данъчни декларации, социални осигуровки – всеки отнякъде дебнеше живота ми. Същото като в града. В града поне супермаркетът ми беше наблизо.

Живеех в най-обикновен панелен апартамент останал от починалите ми родители, а прехраната си изкарвах с редактиране на текстове за няколко периодични издания и издателства. Така не ми се налагаше да общувам много с хора – след като веднъж им дадох банковата си сметка, всичко останало вършех по електронна поща, а парите си получавах с банкови преводи. За няколко години хората, с които контактувах в издателствата се смениха и на края дори не познавах по физиономия онези, които ме наемаха. Както и те мен. Със съседите в блока рядко говорех – мисля, че не ме забелязваха изобщо.

Разбира се, не винаги съм бил такъв. Между 94 и 98 година бях детски учител. В този период починаха и родителите ми, а аз едва изкарвах пари за хляб. Жената, която обичах, ме напусна заради един пич, който успя да приватизира с бонове месопреработвателно предприятие близо до София. Мисля, че това последното ме преобърна окончателно – затворих се в себе си, напуснах работа. Няколко месеца вегетирах на хляб и кисело мляко. Останах без ток за неплатени сметки, но не ми пукаше. Тогава открих отново книгите, а Торо стана моята Библия. Вярващ съм, но до леглото си не държах Библията – тя не е книга за четене преди сън. До леглото си държах „Уолдън” на Хенри Дейвид Торо... С книгите постепенно се изправих на крака и с помощта на няколко приятели отново си намерих работа, започнах да редактирам текстове – това, което правех до скоро. Не изкарвах много, но беше достатъчно за живота, който водех... Да, водех – в минало време – защото неотдавна нещата се промениха и аз получих неочакван шанс да сбъдна мечтите си.

Беше един мрачен, зимен ден преди два месеца – няколко седмици преди Коледа. За мен – все тая – защото винаги карам празниците сам. През всичките години самота не си взех дори куче или котка, нито даже рибки, защото все си мислех, че всеки момент може да хвана гората. Бях слязъл до супера за един хляб, а после се разходих през малката квартална градинка – не ми се прибираше веднага. Газех кишата на софийския сняг с ожулените си обувки-половинки и се наслаждавах на усещането за влага и студ, които проникваха през лошо залепените подметки чак до костите ми. Когато студът стана нетърпим, аз се запътих към къщи, влязох във входа и вместо да взема асансьора, бавно изкачих пеша стълбите до шестия етаж. Още с излизането на площадката установих, че нещо не беше наред. Вратата на апартамента ми беше леко отворена. Първо помислих, че аз съм я забравил така, но после ясно си спомних, че заключих и завъртях ключа два пъти. Винаги превъртам ключа два пъти. Някой да ме обира? Ами! Точно мен! Нямам дори телевизор, а компютърът ми е безнадеждна бракма. Помислих си да се обадя на полицията, но нямам мобилен телефон – с кого да си говоря? Все едно, реших и бавно бутнах вратата. Нищо. Влязох в малкото антре на двустайния си апартамент, затворих входната врата след себе си, а после, както си бях с обувките, надникнах в хола. Там, на моя стар фотьойл с дървени облегалки за ръцете седеше елегантно облечен мъж на около петдесет години, с леко прошарена коса. Седеше най-спокойно със скръстени крака, а устните му бяха извити от едната страна в лека усмивка.
- Здравейте, Иванов. Чакам ви от петнайсет минути. Опашка ли имаше в супера?
- А, не... Разходих се малко през парка...– толкова бях шокиран, че само това успях да кажа.
- Знам, че искате да ме питате кой съм и какъв съм, какво правя тук... Спокойно, не сте в опасност. Седнете. Седнете де, ей там на дивана. Всичко ще ви обясня.
Приседнах на диванчето, както си бях още с палтото.
- И така Иванов – първо, кой съм аз. Можете да ме наричате Тони. От днес нататък аз съм вашият работодател.
- Ъъъъ... – запецнах аз. – Ама аз си имам работа.
- Вече не, Иванов, вече не.
- Как така не?
- Всички ваши работодатели в различните редакции още вчера получиха имейл, че сте напуснал страната.
- Ама как така! – възмутих се аз. – Кой сте вие да ми говорите такива небивалици! Няма да ви слушам, отивайте си или ще извикам полиция!
Скочих от дивана и с театрален жест отворих холската врата. Нещо в погледа на Тони обаче ми подсказваше, че няма намерение да си тръгне.
- Иванов, успокойте се. Стига с този театър. Сега аз като на театър трябва ли да вадя голям черен пистолет и да го слагам на масичката пред мен с превзет жест? – и Тони само леко загърна пешовете на сакото си.
Не, не трябваше да вади големия, черен пистолет. Седнах.
- И така Иванов, аз знам всичко за вас, за живота ви до сега, за навиците ви, дори за физическото ви състояние. Знам също така, че сте самотен, незабележим човек, без приятели. Помислете си за това, докато ви разказвам останалото. Аз съм „ръководител на проекти” в една организация, финансирана на международно ниво от различни правителства. Ние изпълняваме задачи, които никоя официална власт не иска да признае, че финансира. Аз, персонално пък, набирам специални служители за нашата организация. Вие сте моя нов „проект”. Ще бъдете назначен при нас като многократен изпълнител на... да кажем, специални поръчки. Проучихме вашия профил и установихме, че сте подходящ, физически и психически. В тефтерчето си дори имам имената на вашите първи... проекти.

Първо не разбрах какво ми говори този Тони, но когато най-после схванах намека, ме заля нова вълна на възмущение. Отново скочих на крака и този път наистина се разкрещях:
- Ама вие какво си мислите бе... Тони ли сте, какъв сте! Идвате така при мен, плещите някакви небивалици! Дори и да има нещо вярно в това, което ми казвате, да не мислите, че аз ей така, от нормален човек, писател почти, ще се превърна в... наемен убиец! Щял да ми предлага работа той! Ама ха!
- Иванов... – Тони бе завидно спокоен. – Нещо не сте ме разбрал. Аз не ви предлагам работа. Тази работа е вашата единствена алтернатива.
- Що? – викнах. – Щото сте писали имейл на шефовете ми? Хе-хе!!! – изсмях се презрително.

Тогава Тони, без да каже нищо повече, измъкна иззад гърба си черна кожена папка с цип, отвори я и нареди пред мен на холската масичка десетина документа. Разгърна ги на ветрило като огромна колода карти за игра. Любопитството ме подгони и аз вдигнах първия документ. Сърцето ми замря. Беше служебна бележка от ЕСГРАОН доказваща, че ЕГН-то ми не съществува. Вторият документ беше нотариален акт, доказващ, че апартаментът ми бе собственост на някоя си Малинка Тодорова от 1992 година насам. И още и още и още – бях изчезнал, бяха ме заличили напълно. Къщата на село. Данъчното досие. Сметките в банката. Нямаше ме никъде!

Отпуснах се тежко на дивана. Тони седеше срещу мен, в моя фотьойл, и вече не се усмихваше.
- Е, разбра ли сега! – беше започнал да ми говори на „ти”.
Мълчах.
- Слушай – продължи той – не се притеснявай. Сега ще ти обясня естеството на работата. Нося ти няколко лични карти, ако случайно те проверят на улицата. Никоя от тях обаче не фигурира в никакви бази данни, стават само за улична проверка. Ще ти дам петдесет хиляди лева в брой, ключове за две секретни квартири, мобилен телефон, както и няколко телефонни номера. Всичките са мои. При нас „ръководителят на проекта” е единственият, който знае точните данни за „проекта” си, така че можеш да контактуваш само с мен. Ще ти дам и три досиета с твоите първи задачи, както и предложени схеми за изпълнението на задачите. Ти ще бъдеш „свободен многократен изпълнител”. Запомни го, това е важно за теб.”Свободен” означава, че въпреки плановете на задачите можеш да импровизираш, защото работиш сам. „Многократен”... ами това означава, че не си еднократен, нали ме разбираш. Но ако се опиташ да ме подхлъзнеш, ще те застрелям, без да ми мигне окото! – и Тони отгърна сакото си и го закачи отгърнато на дръжката на големия черен пистолет със заглушител, който висеше в кобур на кръста му. И има наглостта да твърди, че аз съм имал театрални жестове!?

Седях и в главата ми се блъскаха хиляди мисли. Не можех да повярвам, че това се случваше на мен. Аз – да убивам хора? Невъзможно! Да живея някакъв секретен несъществуващ живот, да се крия и да преследвам. Ами Аз? Ами мечтите ми? И тогава подпухналият ми мозък върна бавно лентата към обясненията на Тони: „ръководителят на проекта” е единственият, който знае точните данни за „проекта”...

Както бях приведен над масичката с документите, с едно бързо движение се пресегнах напред, измъкнах пистолета на Тони от кобура на кръста му и го прострелях точно между очите...

***

Така от няколко месеца живея в една къща в малка родопска махала. Най-близките съседи са на два километра. С кеша от Тони си набавих всичко необходимо. Взех от него и всички документи и други неща, които той носеше, а по ключовете с дистанционното открих пред блока колата му, която свърши добра работа. Онзи ден дочаках вечерта и натоварих някои най-необходими неща, както и почти всичките си книги и потеглих към Източните Родопи. Нещата се подреждат бързо и добре, когато имаш пари и когато можеш да измамиш системата. А аз не само я мамех – аз изобщо не бях в нея! Аз можех да бъда един истински Торо!!!

В началото за кратко се притеснявах, че Тони не е единственият, който знае за „проекта”, но след като минаха две седмици, се успокоих. Четях на воля, пишех, разхождах се из заснежените родопски баири.

Бях сам и свободен и... издържах така два месеца, преди да си призная, че имам проблем. Проблем, който се бе загнездил в главата ми като тумор – мисъл, емоция, която ме мъчеше денем в мислите ми и нощем в сънищата ми откакто застрелях Тони. Постоянно виждах картини и изпитвах емоциите на онзи ден и на мига на убийството. Виждах простреляния Тони, виждах очите му в частицата от секундата, преди да натисна спусъка. А нощите сънувах същото.

До днес -- днес сутринта реших, че не издържам повече и трябва да направя нещо за да махна тази загнездена мисъл от главата си, за да се преборя с натрапчивите сънища след убийството и с треперенето на ръцете ми след онзи опръскан с кръв ден. Извадих папките с трите „проекта”, които Тони бе донесъл за мен. Отворих първата – известен български бизнесмен със „сенчеста” слава. В досието имаше всичко за него, включително имената на най-големите му конкуренти в сенчестия бизнес, както и личен мобилен номер. Измъкнах от старата дървена ракла един от мобилните си телефони и набрах номера.
- Да! – чух троснат мъжки глас в слушалката.
- Слушайте без да говорите – започнах и не познах гласа си – ако искате да останете жив и да чуете най-доброто предложение, което сте получавал в живота си. Наеха ме да ви убия, което мога да направя без проблем. Вместо това ви предлагам да убия за вас най-големия ви конкурент. Ще ви струва петдесет хиляди Евро.
След минута мълчание отсреща чух:
- Продължавайте...

***

Парите поисках само за достоверност. За какво са ми пари? Аз имах нужда да се преборя със спомена за моето първо убийство. Отмятането на главата на Тони от точния изстрел. Учуденият поглед. Кръвта, бавно обагряща пода под главата му във формата на роза. Чувството ми на триумф и пълен контрол. Красота.

Просто имах нужда да го направя пак.