автор: joy_angels

Мари Недо, бяла Недо!
Бяла Неда, мари, жътва жъне,
сама жъне и се варка,
на два пъте, на два друма ...



Някой би казал, че е пораснала с тази картина. Но всъщност тя нямаше особено значение в живота й до онзи четвъртък. Този странен предмет за една селска къща си висеше в голямата стая на чичо Кольо откак се помнеше. Щом понякога си пийнеше, той обичаше да разказва историята на жътварката от картината - все една и съща, а леля Севда кротко го изслушваше и после го слагаше да си легне.

Румяна толкова беше свикнала с присъствието си у тях, че понякога й изглеждаше странно, че трябва да се прибере у дома. Но истината беше една и тя почукваше вечер отвън по прозореца: Румяна беше съседското момиче, почти отгледано от двамата бездетници. Трябваше да се прибира в малката кирпичена къща в съседния двор, за да се погрижи за вече старата си баба, да сготви яденето за утре и да се приготви за училище.

Румяна никога не беше имала баща, а майка й отдавна беше изчезнала някъде по света. Отвреме-навреме в къщата идваше човек - понякога мъж, понякога жена, който носеше найлонов плик с нови, хубави дрехи за момичето. Но в плика никога нямаше писмо или какъвто и да е знак от майка й. Откакто баба й грохна съвсем, Румяна все питаше за майка си, но никой от пратениците всъщност не беше я виждал. Всички бяха само куриери.

Така между пликовете с дрехи, грижите за бабата, вечерите при съседите, които й бяха като родители, Румяна порасна. Завърши училище в града, но не беше силна ученичка, защото нямаше кой да й помага: думите в учебниците й отдавна бяха надхвърлили знанията и на леля Севда, и на чичо Кольо. Като по-малка градските деца й се подиграваха – тя беше селянчето от Дивля. Но щом се замоми, изведнъж всички разбраха какъв е таланта на Румяна – тя беше изключителна красавица. Момчетата я канеха тук и там, но тя все бързаше да се прибере в село – красотата й беше очевидно предимство в очите на другите, но не и за нея.

Както кротко си живееше без особени стремежи, без мисъл за утре, изведнъж животът изсипа край нея толкова събития, че все едно мамул се изрони. Първо дойде художникът от столицата, който искаше да рисува момичета с онази красота, която беше впечатлила някога Майстора. Много бързо пришълецът стигна до Румяна. Тя първо обличаше носията и с часове му позираше, а после художникът я събличаше и я учеше на любов. Като нарисува онова, което му беше нужно, художникът си замина и остави Румяна тежко влюбена. Всъщност момичето никога не хареса картините, защото те изобщо не приличаха на онази в къщата на чичо Кольо. Но истината бе, че тя нямаше идея какво значи “авангарден” – думата, която художникът толкова повтаряше.

Нито молбите на леля Севда помогнаха, нито въздишките на чичо Кольо. Румяна беше тъжна, плачеше по цял ден, дори й хрумна безумната мисъл да тръгне да търси художника, но знаеше само малкото му име и слава Богу се спря. Тогава почина баба й. Румяна не плака много – сълзите й бяха посветени на друг, а и баба й отдавна беше повече бреме в рушащата се селска къща, отколкото утеха.

Така се пренесе да живее у съседите. Всъщност – нищо не пренесе. Просто вечерта след погребението на баба си остана да спи у тях и толкоз. Много скоро с леля Севда почнаха да ползват съседната къща само като склад, в който държаха празни буркани, счупени столове и всякакъв излишен багаж. Румяна си намери работа в града й тъкмо нещата почнаха да се подреждат – забременя. Всъщност, първият мъж който пожела да бъде с нея след художника – успя. Румяниното сърце беше толкова ранено, че му беше все едно какво става с останалата част на тялото.

Момчето работеше в офис близко до магазина, в който Румяна беше касиерка. Родителите му бяха от градските богаташи и като чуха, че някаква селянка от Дивля е бременна от сина им, направиха всичко, за да ги разделят. Славата на Румяна на модел, рисуван от някакъв столичен художник, беше достатъчна бъдещият татко да повярва, че не е единственият мъж в живота на момичето. Леля Севда се поболя от притеснение, но твърдо застана зад Румяна – щяха да отгледат още едно дете. Бездетната жена знаеше какво чудо на природата е раждането на живота и никога не можеше да й хрумне друго решение. Онази вечер чичо Кольо си пийна повече, разказа историята на картината два пъти – веднъж на Румяна, и втори път – на себе си, а после заспа.

Но животът имаше още планове за Румяна. Малкият Никола се роди – тъкмо навреме и както си трябва. Но лекарите бързо установиха, че бебето има проблеми с костите, които трябваше да се лекуват дълго, много дълго. Леля Севда, която бдеше над Румяна и бъдещата й рожба като орлица, не можа да го понесе. Малко след раждането на момченцето тя си отиде от скоротечен рак, за който никой не беше подозирал до момента. Така Румяна остана сама в къщата на чичо Кольо с бебе на ръце.

Много бързо животът ги притисна така, както никога дотогава. Бяха три странни душú – добродушният възрастен мъж, за който присъствието на Румяна беше живот и утеха след смъртта на жена му, младото момиче, което растеше като самотна топола в селото и малкото бебе, за което съдбата беше избрала трудно начало. Тримата се търсеха един друг през целия ден и често осъмваха заедно в голямата стая – Румяна и бебето заспали на тясното легло, а чичо Кольо – похъркващ на стола със захлупено върху маста лице. Лечението на Никола изискваше пари – за всяка операция в столицата, за всеки преглед Румяна трябваше да намира средства за транспорт, за хотел, за безумните цени на лекарствата. А детето беше малко, имаше нужда от грижи и Румяна нямаше как да го остави, за да започне отново работа.

И тогава, един ден чичо Кольо изчезна. Няколко дни не се върна и Румяна ужасно се притесни. Не знаеше къде да го търси. Не знаеше кого да пита. Малкото им съседи само вдигаха рамене. Но в четвъртък възрастният мъж се прибра. Румяна го прегърна както се прегръща баща и най-после се разплака. Мисълта, че е останала сама в селото, съвсем сама в целия сват – едно дете с болно дете на ръце – я беше вцепенила за дни. Ала щом видя познатата фигура да влиза в цъфналия двор, вцепенението й се изля в хлипове.

Чичо Кольо внимателно я отстрани и влезе в къщата. Отиде в стаята, където малкият Никола се опитваше да лази въпреки стегнатите в шини крачета, вдигна го на ръце, седна на леглото и най-после каза:
- Ще се местим, дъще. Трябва да съберем багажа, утре идва камионът.

Момичето още бършеше очи с опакото на ръцете, а тъмните й очи изглеждаха още по-хубави.
- Къде ще ходим, чичо Кольо?
- В София. Купих апартамент – не е голям, но ти и Никола ще имате стая, аз ще спя в хола, има и кухня. Близо е до болницата, така че и пеша ще можеш да ходиш. До блока има детска градина и училище, тъй ще ти е лесно да се грижиш за тоя юнак като порасне.

Румяна изхлипа отново, сви тъничките си ръце пред стомаха, сгъна се на две и рухна на близкия стол:
- Ти? Какво говориш, чичо Кольо? С какви пари? Откъде? Какво си направил?

Малкият Никола шареше с ръчички по лицето на мъжа и гукаше усмихнат.
- Продадох картината, дъще. Отдавна трябваше да го направя, но досега не се налагаше. Сега трябват пари за детето. Няма да я нося в гроба я.
- Картината? – Румяна облиза изпръхналите си устни - Искаш да кажеш, че тази картина е струвала колкото апартамент в София?

Чичо Кольо се усмихна:
- Струва повече, много повече. Но реших, че е по-добре да сложим и пари настрани – те пак ще са твои и на детето. Ще ти потрябват. Когато го излекуват, ще са нужни и пари за училище, за какво ли не. А животът е скъп. Така че всичките пари са в банка - музеят вече ги преведе.

Румяна не знаеше какво да каже. В съзнанието й, като в стар филм се въртяха вечерите с пийналия мъж, който отново и отново разказваше историята на “Жътварката”...

Майсторът, големият художник на Кюстендилския край, беше рисувал много моми по селата наоколо. Беше идвал и в Дивля, където бабата на чичо Кольо била известна хубавица. Тя много пъти позирала за разни картини и веднъж художникът й подарил една от тях. Тогава никой не обърнал внимание на жеста, картината нямала стойност за селските хора. Висяла си там, на стената, а след години домашните съвсем забравили за случката. И след десетилетия внукът - чичо Кольо - изглеждаше смешен, когато разправяше на хората в селото, че има в дома си картина на Майстора. Никой не вярваше. И Румяна не вярваше. Само знаеше, че картината е хубава и че беше пораснала с нея – тя винаги си беше висяла ей-там, на стената.

Ала на стената в този четвъртък стоеше само тъмно петно, което вече нямаше да значи нищо. За никого. Нямаше я бабата на чичо Кольо, нямаше го Майстора. Нямаше и жътварки...

Но картината беше поела по пътя си за нов живот.

Време беше и хората да я последват.