автор: Atavism

Той пак избяга от света,
скри се тук под моста.
Правеше го всеки ден,
бягство в тишината проста.
Трепереше, но не от студ,
а от изгарящ нечовешки глад,
роден в омайната отрова,
освобождаващ мислите му ад.
С гръб в основата на моста
сякаш готвeше ритуал,
в почитание на Сатаната,
комуто своята душа бе дал.
Изсипа безценното в лъжица,
със запалка го превърна в течен дар,
смеси го с кръвта си чиста,
иглата беше негов господар.
Тялото изтръпна в кух екстаз
далеч от хорските очи.
Само избледнял портрет видя
как той с живота се прости.
От портрета тихо Хемингуей
се взираше в течащата вода.
Нежно, без да бърза много
реката влачеше неща:
Лаврите на нашите победи,
изгорелите крушки на нашите идеи,
празните презервативи на нашата любов
плуваха без смисъл по течението.
Реката закачи безжизненото тяло
и отмъкна искрицата живот,
а Хемингуей гледаше течението
на съдбовния непреходен поток.