автор: Obgru6tane

Сълзите ти са сухи и невидими. Познавам, че плачеш, когато виждам зареяния ти поглед, когато виждам кърваво-червеното на очите ти. Сълзите ти ги няма, но солта от тях остава. Вкусът й се загнездва по устните ми все едно е трябвало да целувам лицето ти, а не съм.

Забиваш погледа си в мен и търсиш пукнатината в изражението ми, от която да призовеш вината ми. Устоявам на покушенията ти, а ледът в присъствието ми кара бузите ти да поруменеят, а очите се зачервяват повече. Сълзите ги няма. Но те блестят. Те подсоляват срещата ни. Те молят за утехата ми.

Ти тръгваш, защото оръжията ти са слаби за ледниците помежду ни. Всяка крачка е ново изкушение да се върнеш към мен, всяка крачка е по една твоя изпарила се надежда да ти дам причина да се обърнеш.

Аз съм хладна. Не студена. По-лошо. Аз съм хладна. Ти изпи топлината на страстите ми, ти пресуши копнежите ми за щастливия край на една приказка. А всяко малко момиче заслужава да заспива със спомена за своята приказка с красив финал. Всяко момиче. Ала аз вече пораснах. Пораснах в ръцете ти. Много преди да се науча как да зачервявам до кърваво очите ти. Пораснах без да съм чувала, че понякога хората си тръгват, защото не знаят как да останат. Пораснах. А бих искала да не бях. Но сега. Съм хладна.

Остави ми от невидимите си сълзи, разпилени по пътя далеч от мен. Те ще проблясват на разсънване по-ярки от росата. Солта им ще оголи почвата от зеленото, така че липсата на живот да сочи към теб. Може би никога няма да проследя докъде отива нишката на разпилените ти сълзи. Може би ти ще се връщаш често по нея и ще си отиваш наново с нови и нови нереални сълзи. Може би последната топлота в мен ще съжали напразните ти усилия. И ще съжали мен.


Страшно лесно е да си хладен. Но е ужасно тъжно.