автор: tomatroev

Рибарите заседнаха в крайбрежната кръчма „Баджака на смъртта” още от рано. Барманката, закръглена и апетитна жена, умееше да ги примамва и прикотква. Тя добре знаеше знаеше златното правило в бранша: „Най-важен е първия клиент!”
Седнала до прозореца, силно гримирана, с цигара в ръка, отпивайки бавно първото си за деня кафе, приличаше на въдичар, който е хвърлил въдицата си: доволен, спокоен, но и леко напрегнат в очакване на първото за деня по-рязко потрепване на плувката, носеща се леко и спокойно по повърхността.
Както винаги, първи се задава Самарата.
Обикновено той си поръчваше чай. „Само чай?!” – учудваше се тя. – Хайде с чая и една водчица, а Самара? Тя показваше с пръсти: „Само една, мъничка!” „Е, добре – казва Самарата – и една малка водка... Ама ще ми дадеш да те пипна за кадем!”
Сега Самарата е с официален панталон, с обувки и дълго зелено сако, стигащо му почти до колената. Това сако той слагаше много рядко, само във важни, особени дни, иначе си ходеше все с едни и същи вехти дънки, втъкнати в големи ботуши и охлузено яке, вмирисано на риба.
„Боже, колко е хубав!” – помисли си барманката. Тя винаги си го харесваше, но така пременен – още повече. „Някакъв празник ли е днес?” Явно го бе пропуснала, а това не беше в стила и. Отпи от кафето си и стана: може би още не беше се разсънила напълно...
Самарата не я остави много да се мъчи:
- Налей един пелин! – каза той като поздрави и седна. – Днес е Сирни заговезни – поясни той – ден за прошка е... Искам да те почерпя едно!
Щом и Самарата щеше да се бръкне и да почерпи, значи работата е сериозна. По правило, обратно, той винаги чакаше някой да го почерпи.
Другите запристигаха един по един и в скоро време се събра цялата им компания. След като изпиха по едно вино, минаха на ракия. Не бяха претенциозни. Повечето пиеха ракията с „камчийска салата”, тоест с най-обикновена чешмяна вода, но барманката знаеше, че така, както се комкаха и си искаха един друг прошка, днес със сигурност щяха да пресушат запасите и с алкохол за цялата седмица.
Тя реши за всеки случай да се обади на шефовете си.
Ако барманката бе като оная хубавица, за която поета казва: „Тикви – ненки, ар – гъзина / туй е нашта Ангелина!”, шефката и беше пълната нейна противоположност. Рибарите и викаха „Сухата” и се шегуваха, че миела краката си в дамаджана.
Сухата не слезе долу, но изпрати мъжа си, т.е. шефът, с няколко бутилки ракия от склада.
Това беше голяма грешка – още щом го видяха, че влиза, рибарите, вече достатъчно пияни, го накараха да ги черпи заради празника.
- Отвори им една бутилка от мене! – нареди той на барманката – Щом е така...
Той бегло ги огледа и и премести погледа си:
- Е, хайде, вие си продължавайте, пък аз да вървя, че имам работа...
- Каква работа, бате Ванко – каза един от компанията – днес е празник, отиди
някъде, наеби една путка, отпусни се!
- Нали знаеш – отвърна смутено шефът – да отида, ама трябват пари.
- Е, и ти ако се оплачеш, че нямаш пари... – рече разочаровано рибаря – Ами като ти се свидят парите, отиди горе, удари един тек на Сухата и готово! Тя поне ще ти бутне без пари.
- Абе и тя се изхитри – вече не дава! – опита се нескопосано да продължи шегата шефът.
- Бате Ванко – обади се изведнъж един от по-младите рибари – да отида аз, бе, може на мен да даде!
Около масата, насъбралите се се захилиха подигравателно.
Собственикът на заведението сигурно отдавна съжаляваше, задето бе дошъл.
- Няма, няма – смутолеви той смутено и стана от стола - и тебе няма да те огрее...
Рибарите продължиха веселбата си, двама от тях станаха да играят на малкия дансинг сиртаки. Барманката тръгна да усилва музиката, но Вальо Черния я хвана за ръката:
- Чакай!...
Беше вече пиян. Той и без това търсеше начин да се заяде с някого, такъв му беше характера. Този път имаше и повод. Оня, който искаше да ходи при Сухата, седеше пред него.
- Ти защо говориш така на човека?!
- Какво съм казал?
- За жена му, за Сухата...
- Майтап да става, бе, бате Вальо... Какво толкова,ти видя, той нали не се обижда!
Вальо Черния с мъка подбираше думите си:
- Аз се ядосах! Заради него... – той го погледна злобно с присвити очи – Как ще кажеш на човека така за жена му? Каквито и да са. Друг ако беше, щеше да ти удари два туката! Тя му е жена. – той най-после се изправи. – Ами ако аз дойда у вас и кажа така за твойта жена? Примерно... А? Какво ще направиш?
Другарят му разпери ръце с театрален жест:
- Ами ела, аз няма да се обидя...
- Няма да се обидиш, защото си педераст!
Всички в кръчмата млъкнаха.
Вальо Черния се бе изправил, но другия все още седеше на стола си приведен и държеше в ръката си чаша.
- Бате – каза той тихо през зъби – виждаш ли тази чаша?
- Е?
- Виждаш ли я?
- Виждам я.
- А тези цветчета по нея?
- И тях ги виждам. – След малко няма да ги виждаш... Той стана, стиснал здраво чашата. Барманката отчаяно и смело се мъчеше да ги избута един от друг и да застане между тях, като в същото време се опитваше да крепи и малката масичка, отрупана с чаши и празни бутилки. Витрината бе на сантиметри от тях.
Изведнъж остъклената врата се отвори:
- Момчета, какво става тук?
На вратата застана дядо Хари. Той огледа учудено всички в малкото продълговата помещение:
- Като ви гледам – всички сте се събрали. Ами защо не сте в морето?
- Не сме влизали, дядо Хари – рече един – днес е неделя, Сирни заговезни...
- Е, какво като е?...
- Ами ден за прошка е... Събрали сме се тука да си искаме един на друг прошка!
- Много хубаво, момчета – каза благо дядо Хари – ама ако продължавате все така да си искате прошка, накрая няма начин да не се сбиете...
Синът му имаше голяма къща близо до морето, цял хотел, отдолу магазин, но дядо Хари живееше повечето време в една дървена барака, построена на тясната пясъчна ивица извън града между солниците и морето, където бе и лодката му.
Рядко се прибираше в града, само за да продаде уловената риба на пазара.
Той вмъкна през отворената врата каса, пълна с току-що уловени едри попчета, затвори я и се огледа.
Залата беше почти пълна. Освен рибари, имаше и външни хора, повечето работници от близките строежи: зидари, мазачи и всякакви други, дошли да обядват направо с опръсканите си с вар работни дрехи.
Аз седях на една от вътрешните маси, заедно с още двама от тях, които мълчаливо обядваха.
Дядо Хари дойде до нас:
- Ей, папурсеклия, я направи място за рибата!
Този, към когото се обърна, около двадесетгодишно светлокосо момче с леко луничаво лице, не каза нищо, само се усмихна и премести стола си. Дядо Хари остави рибата си, седна при нас и си поръча кафе.
- Даваш акъл на момчетата – забеляза другия – а пък ти сам обиждаш...
- Кой съм обидил?
- Човекът посочи другаря си:
- Нарече го „папурсеклия”!
- Я да видим сега – дядо Хари отпи от кафето си и се обърна към луничавия – ти си турче, нали? Виж как познавам още като видя човека! „Папурсеклия” обидна дума ли е?
- Е, не, не е – момчето още повече се усмихна – не е обидна!
Дядо Хари му намигна:
- Даже напротив, а? Ха сега обясни на този човек какво значи, защото той не знае...
- Значи... е, значи, че ти е като папур!..
- Като папур я! Ти виждал ли си папур? Ако не си – отиди към езерото, там, покрая има.
- Знаеш ли, дядо Хари – сега беше моментът леко да обърна разговора, тъй като той взе да става много пикантен – пиша книга с разкази, която ще се казва „Папурния бряг”. Пиша за нашия бряг: за морето и езерата...
- Видяхте ли? – каза дядо Хари. - Това е турска дума. Турците имат много такива. Айде кажи сега – обърна се той пак към луничавото турче и продължи, както си знае – как е на турски: бикини?
- Ами как да е, както и на български – бикини.
- А, не е така! Уж си турчин, пък не знаеш... На турски е:„амджик торбасъ”!...
Старецът млъкна. Вън, зад пристанището морето кипеше. Вятърът се бе обърнал от североизток. Рибарите нямаше защо да бързат - през нощта със сигурност този вятър щеше да да докара „сулган” – лоша вълна, от която те най-много се страхуваха и в такива дни от влагата и бурите ги спасяваше не домашния, а топлия уют в кръчмата. Барманката пак тръгна между масите с табла в ръка и те впериха погледи в нея – масивните и бедра прозираха през полата и при всяко тяхно раздвижване от невидимата вдлъбнатина горе, където те се сливаха, сякаш лъхаше топлина, огън, който оживяваше, стопляше и наелектризираше въздуха.
- Дядо Хари – провикнаха се от съседната маса рибарите – ха наздраве!
- Гиди папурсеклии! Аз и на внучето си така казвам – обясни ни тихо той. А после, високо, към другите, а най-вече към барманката, пробвайки може би докъде се простира нейното търпение към прекалената им вулгарност: - Да знаете моят внук какъв голям кур има! Аз казвал ли съм ви?
Жената се направи, че нищо не е чула. - Казвал си го, дядо Хари – отвърнаха рибарите – поне сто пъти...
- Ами как искаха да ме изгонят навремето от Булгарплод? Чакай – той изведнъж се сети за мене – ти нали каза, че пишеш книга? Аз имам много истории... Не се смейте – скара се той на рибарите – тази е много поучителна!
Рибарите, разбира се, знаеха отдавна всичките му истории, включително и тази.
Когато бил млад, дядо Хари работел в един от складовете за ябълки край града. Тези складове и до днес стоят: големи бетонни хангари под земята, като бункери, в които ябълките се съхраняват цяла зима при специални условия, за да не загният.
Работата на дядо Хари била да товари и разтоварва палетите с електрокара.
Работели там и други хора, предимно жени от близкото село и, както казваше той, имало там една, по специална, била хем хубава, хем палава и двамата „се харесали”.
Срещали се тайно в склада, по време на обедната почивка, когато всички излизали и вътре нямало никой.
Подпирал е дядо Хари в един ъгъл, където били празните палети... Той замечтано се усмихва и млъква, оставяйки на слушателите сами да си представят тези отдавна отминали страстни сцени в склада за ябълки.
Така се срещали те доста време, но веднъж, не щеш ли, в склада влязла началничката на смяната и ги хванала, точно когато били в „ много неприлично положение”.
Дядо Хари пак млъква и отпива от чашата си.
„Е, казвай, какво стана после, дядо Хари?” - подканят го по-нетърпеливите слушатели, които не са чували тази история. „Чакайте, сега следва най-интересното!” – отговаря той. „Заведе ме, значи, началничката направо при директора, момичето го пусна да си върви. Влизаме ние в кабинета на директора, той седи зад едно голямо бюро, нещо пише, зад него на стената – портрета на Тодор Живков, а отдолу с черни букви: „
„Какво има, Георгиева, защо идвате? – пита той.
„Стана извънредно произшествие, другарю директор, докладва развълнувано началничката на смяната, в един от складовете хванахме мотокариста / ето го тук! / с една от сортировачките в, ако мога така да се изразя, неморално деяние, уронващо престижа на бригадата. Искам този човек да бъде наказан!
„Вярно ли е това?” – пита ме строго той. „Вярно е – отговарям аз. – Признавам си...” „Я сега, младежо, казва пак директора, седни тук и разкажи всичко подробно: откога се срещате в склада с въпросното момиче, правили ли сте го и друг път и така нататък!”
Сядам аз и разказвам както си е било: как сме се запознахме, как се харесахме и за другото...
„Така, така... – клати глава директора и почуква с молив по бюрото: „Георгиева, може ли за момент!” „Да, другарю директор!...” „Кажи ми, Георгиева, как върви работата в складовете, охладителната система работи ли, спазват ли се технологическите изисквания?” „Разбира се, всичко е наред... „ И колко градуса е вътре в хранилището?” „Поддържаме постоянно плюс три градуса по Целзий – точно както е по правилника, другарю директор!” „Три градуса... – каза замислено директора. – И в този студ той е правил секс?! Абе, Георгиева, знаеш ли, че ние този младеж трябва да го наградим, а не да го наказваме!
Дядо Хари добре знаеше, че краят на разказа му ще предизвика всеобщо оживление.
- Ей, дядо Хари – провикна се някой – давай все така... напред!
- Остави ги – махна с ръка дядо Хари. – Историята си я бива, нали? А пък ти, щом пишеш книга за папурния бряг, трябва да знаеш какви сме били навремето.
- Твоето не е никакъв разказ – сряза го оня, който седеше до мене – как ли пък няма да ти записва простотиите... Такива простотии само в кръчмата вървят, писателите с тях не се занимават, те са сериозни хора. Като напишат разказ, накрая винаги има някаква поука. Каква е поуката от тези глупости, дето ни ги разправяш?
- Ето такава – отговори без да се замисли дядо Хари – хванеш ли женска, където и да си – трябва веднага да ти стане! Виж сега – той се наведе, бръкна в касата и извади от там едно голямо попче: - Каква е тази риба?
Дядо Хари явно имаше много скоклива мисъл. Не можехме да видим връзката.
- Най -обикновено попче е - отговори съседът ми – какво толкова...
- Е, то че е попче, е ясно – рече отегчено дядо Хари и протегна към него ръка: - Ето, дръж я! – той му подаде лигавата риба – Кажи: мъжко ли е - или е женско?
- Какво? – попита човекът недоумяващ. – Я стига – че откъде да знам?! Той върна бързо рибата на дядо Хари и взе да бърше ръката си с края на покривката: - Виж го ти дядката! Ти можеш ли да кажеш мъжка ли е или женска?
Дядо Хари държеше здраво рибата с две ръце като ценен трофей и ни гледаше:
- И аз не мога. – каза той. - Ама когато бях млад като вас, можех!