автор: nichija

Защо не можем да обичаме,
пътя свой, и ближния, и свободата..
Защо не смеем да посичаме,
плевелите дето стягат ни душата...

Защо ли „двора” си да не почистим
от душиците мизерни и развихрени...
Някак много, но на дребно мислим,
заканваме се жарко, а дали наистина...

Роптаем от съдбата си, въздишаме,
мърморим само, че държавата нехае...
Копаем крепости, и все проклинаме,
а не питаме - "Защо ли тя това е?"...

Сами прокуждаме чедата си,
от страх да не разсърдим „някой”...
Търпим, заравяме гнездата им,
наместо да изринем гнилочта й...

И тъй вървим по пътя лъкатушен...
Въргаляме се грозно в себежалостта.
Зъзнем плахо, глухи, омърлушени...
Щрауси, заровили главите си в калта.

Какво като оставим на децата да „отчуват”
колици лъскави, къщурки с моден теракот,
та дори и с тях, те пак ще се срамуват,
че вегетираме в Европа, а не сме НАРОД.