автор: rupani

Кучето се носеше с изплезен език към кучешкия рай. Летеше бавно, безметежно, сънливо. Пред него имаше светлина, мракът оставаше назад.
Кучето не помръдваше нито един крайник, не беше сигурно дали диша, но този въпрос най-малко го занимаваше в момента. В момента то бе потънало в абсолютно блаженство, защото цялото му тяло бе блаженство. Всичко му беше наред. Дори отворената му уста и изплезеният му език.
Мъчеше го само една мисъл, защо лети към рая?
......
Ето, раят беше достигнат.
Кучето меко кацна в райските мъгли. Тук-там се виждаха дървета от луканка. Въздухът бе изпълнен с кокали. Ангели носеха кофички с чиста вода за пиене.
Кучето се обърна по гръб, вирна лапи и се понесе над мъглата. Така му харесваше. Блъсна главата си в едно дърво от луканка и спря.
Почуди се – да си отхапе ли, или да не си отхапва. Самият мирис на луканката го опиваше. Не виждаше особен смисъл да си отхапва точно сега. Дърветата от луканка бяха навсякъде. Това бе раят. Можеше да яде, когато си поиска.
Кучето реши, че е по-добре да си дремне под дървото от луканка. Задряма за около стотина години. Когато се събуди, си гризна малко луканка и реши да се огледа.
В небето над него, вместо облаци се рееха кучета. Небето всъщност беше черно, но някъде отгоре идваше светлина. Тук-там се мяркаха ангели с кофи. Кучетата в небето бяха всякакви. Бяха хубави. Вдъхновени, някак си, изглеждаха. Но, какво значение има това сега? Всички кучета (а кучето не се съмняваше, че и то) изглеждаха хубави.
Един ангел с кофа дойде да му даде малко чиста вода. Кучето си разкваси езика и реши малко да се поразходи.
Заподскача из облаците.
Кучешкият рай сякаш нямаше край. Навсякъде – само мъгла. И кокали. Тук там имаше разни участъци, където имаше кучешки занимания.
Ето един участък – в него баби милваха кучетата по главите. В друг един участък малки момиченца стискаха кучета.
Кучето реши, че малко прекалява и изведнъж бабите и момиченцата се превърнаха в ангели. Да, така беше по-нормално - какви са тия баби и момиченца в кучешки рай? Кучето реши да си почине на един облак.
Полегна си и му стана мъчно за другите кучета. Все пак, защо пък да няма и баби и деца в този рай? Ангелите отново станаха на баби и момиченца. Ей така - да се радват и другите кучета! Да има разнообразие!
По едно време всички кучета станаха розови. Кучето се бе размечтало за една розова пуделка, която бе видяло някога отдалеч. Хм, а кой разправяше, че в кучешкия рай било скучно?
Кучето усети, че постепенно започна да поумнява.
Ангелите вече имаха свински зурли и на рамото на всеки беше кацнала по една черна котка. После се завърза престрелка. Хвърчаха котки на поразия. След това кучето се умори и заспа.
Но, всъщност, не заспа. Цял живот бе спало. Сега бе момента да не спи. Спомни си старата къща, в която се бе родило, спомни си момченцето, което все трябваше да учи, а не учеше. Спомни си теоремата, която момченцето – вече космат тийнейджър все не можеше да научи, а теоремата всъщност беше толкова проста за доказване. Кучето едва сега я разбра наистина, но всъщност то беше само едно куче, а не човек!
Замисли се кучето, къде всъщност се простират границите на неговия рай, Къде е раят на котките, къде - на гугутките, как изглежда котешкият Господ и дали всъщност Господ е един...
И въобще накрая в главата му настана такава каша, че то отново стана глупаво и небето се изпълни с летящи, разнообразни кучета, въздухът - с кокали, а до мястото, където беше легнало кучето, изникна дърво от луканка. Един ангел търпеливо чакаше отстрани, с кофа вода в ръка, кучето да ожаднее. Кучето нямаше нищо против да полежи петдесет – седемдесет години, броейки кучетата летящи в небето. Нямаше смисъл да си напъва мозъка, при положение, че вече знаеше почти всичко...
.......
Кучето се събуди от пронизителен вой на аларма. Валеше противен дъждец и въздухът бе изпълнен с мирис на кал.
Първите слезли от единайската, навели глави бързаха по разбития асфалт към чезнещия в дъждовна мъгла и ръжда жилищен комплекс.
Кучето, незабелязвано от никого, тръгна с тях, свило опашка между краката си.
Не, ангелите с кофите чиста вода трябваше да почакат. Часът му още не беше дошъл.
То смятаще да се бори до последен дъх за мизерния си живот.
Тук.