автор: Izabella

/по vitaniq/

Пейзажът е безупречен,
когато се случва извън реалното.
Въображението е много повече от синтетика.
Хоризонтът
е изправен пред очите ни,
Когато боли от слепота.
Небето
стъпва върху тротоарите на
БЕЗЧУВСТВИЕТО,
Безчувствена съм
отдавна
или от онзи първи миг
Когато ми разказа за
твоето бягство от всичко и всички..в онзи единсвен миг на прямота.
Вятърт прелита покрай ръцете ни
без да ги докосва
защото онзи миг на споделеност го няма
няма го вече
в този живот
и в следващият го няма.
Свободна,
по-свободна от всякога да открия свободата си
не в твоето сърце,
а в моето.
Дъждът
отново извървя всичките си стъпки,
но не от мен до теб,
а от мен до сърцето ми,
в което отново са уча да танцувам,заради любовта.
но не нашата любов,
а моята
любовта, в която болката е много повече от разпокъсано дишане.
Градът изглежда зимен и сив,
не заради сините ти очи-
Заради липсата на луна е.
Няма луна в нощите ти,
но така е добре.
Дяволкси добре за дишането ти.
Нощта е изгубила звездите си
отдавна,
а аз не съм забелязала,
защото отдавна не спя в твоята нощ!
И съм истинска,
дяволски истинка,
за първи път от 100 години-най-малко.
Денят се върти около часовете си,
само около твоите часове,
защото за мен времето отдавна е спряло,в онази първа целувка-нашата целувка.
но сега ми е все тая
защото мога да танцувам без пантовките ти.
ненужни са,за моите споделени болки.
връщам ти ги.
за твоите безметежни сънища.
Улиците са дълго продължение
за твоето скитане.
ненужни са ми,
защото отдавна стигнах при себе си
и моята обич,
обичта на сърцето ми,
и вече знам как да се смея,
без да поглеждам назад.
Хората не виждат наведените си очи,
защото никога не са виждали очите си,
но на мен ми е все тая!
Защото знам цената на моят поглед!
Думите не дочаках прилива на лъжите ти.
но вече не ми пука.
не ми пука за тях и за прилвите ти.
Безразличен ми е гласът ти.

Преди да се завърна разбрах, за СВОБОДАТА СИ.
БЛАГОДАРЯ!
И СБОГОМ!!