автор: ficho

Помня, преди милиард лета,
спрях и попитах Бога:
– Какво си ми дал на света?
– Не съм ти дал много.

Дал съм ти кратък срок на земята,
дал съм любов сред хората,
и за отрова да питаш змията,
за бора – да питаш бора.

Дал съм ти хляб, въздух да дишаш,
да проявяваш старание,
дал съм ти да четеш, да пишеш
и да разчиташ писания.

И аз поех – зъл пес през мрака,
вървях напред и питах.
И за глупците питах глупака,
а за звездата – звездите.

Орах земята, превивах кръст,
не спях по цели нощи,
а той поклащаше с укор пръст:
– Ти можеш още!

Роб на съдбата, целият в рани:
– Дай ми почивка, Боже!
А той отвръщаше:
– Още е рано!
Ти още можеш!

С трясък захлопваше всички врати,
будеше ме нощем
и назидаваше:
– Стани и чети!
Ти
можеш
още!

Без връхна дреха, без троха тютюн,
без газ в запалката,
а Той:
– Дал съм ти сили и ум!
Ти можеш още малко!

Сили небесни!
Възжелах смъртта:
– Смили се над мен, Боже!
Но Той посочваше напред с ръка:
– Ти още можеш!

Падах на педя земя до финала –
кожа и кост – мощи,
а Той ме връщаше отначало -
– Ти можеш още!

Тъй – в милиарди години, познах
от поколение в поколение
страшния Йехова, Яхве, Аллах –
моя учител по търпение.

Вечност – по пътя към същността.
Вечност – пред прага… Жалко.
Господ отместваше напред целта:
– Ти можеш още малко!

И се опълчих тогаз пред Бога –
Отца на Отците:
– Сам си ми дал сили да мога.
Ти си ми дал да питам!

Кажи ми, мога ли да те прозра,
да умопостигна Бога?
Той рече:
– Ти можеш и това.
Ти можеш още много!