автор: Betty21

Пролетта си отиде. Настъпи лятото – топло и многообещаващо.
В Приморско хората бяха излезли – едни на разходка, други на пазар, трети на плажа – да поразпуснат след края на последния работен ден. Лек бриз къдреше вълните, слънцето отиваше към залез, но не бързаше да отстъпи място на нощта. Някъде към хоризонта два делфина игриво пореха морето…Константин прибра мрежите, доволен от своя улов. Мислеше за съпругата си Тереза и деветгодишния си син Емил, които го очакваха в малката им къща на брега. Тереза бе болнава. Преди няколко години я пенсионираха по болест и тя се посвети изцяло на семейството – шеташе, грижеше се за малката градинка, бродираше гоблени, които продаваше, за да позакърпи семейния бюджет. Майката и бащата подновяваха рядко гардероба си, но Тереза се грижеше всички вкъщи да се обличат чисто и спретнато, трапезата да не остава празна, на Емил да не му липсват учебници.
Рибарят се загледа към хоризонта. Видя делфините и се зарадва на присъствието им в акваторията на Приморско. Емил много ги обичаше и често молеше баща си да го вземе със себе си в морето. Те понякога доближаваха лодката и позволяваха на момчето да ги погали…Константин се радваше на Емиловата обич към морето, знаеше, че синът му мечтае да стане като него рибар, но знаеше и мечтата на Тереза Емил да се изучи, да стане еколог и да брани природата от пагубните действия на човека на двадесет и първи век.
Вкъщи го очакваше скромна, но вкусна вечеря. Нахраниха се, Константин каза, че е видял двата делфина. Очите на Емил светнаха, майка му го погали нежно и му напомни, че трябва да учи много, ако иска да закриля своите приятели. Ако беше като много от своите връстници, които кипваха, когато родителите им натякваха, че трябва да залягат над учебниците, и Емил щеше да се подразни. Но той мечтаеше да бъде приятел на морето и неговите обитатели и често вземаше от градската библиотека книжки на морска тематика.
Звездите и Луната над морската шир изгряха. В тихата нощ се чуваше само мощният пулс на морето, чиито вълни се разбиваха в прибоя…
В понеделник Константин отново пое със старата си лодка към рибните пасажи. Тереза ошета и седна да шие поредния гоблен. Емил отиде до библиотеката, избра си нови книги и побърза да се прибере вкъщи. Когато отвори вратата на хола, видя майка си отпусната във фотьойла, гобленът бе паднал на земята… Момчето изпусна книгите и притича до Тереза. Заговори ù с нежни думи:”Мамо, аз съм – Емил, моля те, мамо, погледни ме!”
Сърцето на Тереза едва биеше, момчето се уплаши, отиде до телефона и извика „Бърза помощ”. После се върна при майка си. Тя бавно отвори очи, погали го с поглед и тихо пророни: „ Сине, бъди добро, смело и честно момче, бъди усърден ученик и животът ще те възнагради..., помни, че това е моята мечта за теб…, моля те, сбъдни я…” - майката въздъхна тихо, затвори очи, изпод клепачите ú се отрони сълза. Сърцето на Емил тревожно заби…Линейката пристигна, но вече беше твърде късно. Тереза бе предала душата си на Бог и търсеше в морето съпруга си, за последно сбогом.
Константин и Емил погребаха Тереза скромно. Майката на починалата дойде да живее при тях, за да споделят заедно скръбта и да се научат по-безболезнено да живеят без Тереза. Емил заспиваше с нейния образ и често в съня си чуваше последните майчини думи. Затова се стараеше да учи, за да изпълни майчината мечта. Без Тереза къщата не беше същата, но животът вървеше напред – косите на Константин посребряха, Емил порасна красив и силен юноша. Синът често придружаваше баща си в морето.
Делфините в акваторията на Приморско бяха станали повече и бъдещият еколог понякога плуваше с тях, след като с баща си приключваха риболова за деня.
Един ден в края на лятото Константин излезе рано в морето. Емил не беше с него. Бе приет във Варненския университет, специалност екология и бе отпътувал да се запише… Морето бе тихо и спокойно. Старата лодка се носеше по вълните леко и Константин се радваше, че бързо откри един рибен пасаж. Мрежата натежа и той започна да я тегли…В същия миг задуха силен вятър, вълните залюляха безмоторната лодка и вместо към брега, я отнесоха навътре в морето. Там бурята беснееше с всичка сила… Сърцето на рибаря се сви. Беше сам… Една огромна вълна връхлетя лодката и я преобърна… Политайки към бушуващата бездна, Константин удари главата си в едно от парчетата, на което се бе пръснала лодката, и рибарят загуби съзнание…
Емил слезе от автобуса и забърза към вкъщи. В джоба на сакото му весело се мъдреше нова студентска книжка. На кея се бяха събрали разтревожени близки на рибари, които бяха излезли сутринта в морето. Сред тях беше и баба му. Тя погледна внука си с тревожни очи и той разбра, че баща му още не се е прибрал.
- Не се притеснявай, чедо – опитваше се да го успокои старата жена, - вече
изпратиха спасителни екипи, ще видиш, че баща ти ще се върне…
Емил не каза нищо…Споменът за деня на майчината смърт го връхлетя болезнено. Нима съдбата бе решила да го остави кръгъл сирак! Нима думите на майка му, че животът ще го възнагради за усърдието му, ще се окажат неверни?
В мислите на бъдещия студент се стрелкаха пламенни молитви към Бог, към майка му, към Духа на морето - да върнат баща му жив. Сърцето му тръпнеше от неизвестността, но той държеше немощната длан на баба си и се опитваше да вдъхне у старата жена от своите сили…Бяха приседнали на една от пейките на кея, защото баба му нямаше сили да стои права, а Емил не смееше да се отдели от нея…
- Гледайте, гледайте – делфините! – извикаха няколко гласа.
Емил скочи и се приближи до оградата на кея. Наистина два делфина приближаваха към брега. Младежът забеляза между тях тялото на мъж. Емил се вгледа в него и позна баща си и хукна по стълбите към морето. Не усети как нагази в него и заплува срещу приближаващите делфини. Те видяха момчето и се устремиха към него. Срещнаха се, Емил ги погали с благодарност и пое тялото на баща си. Той едва дишаше. Вълните се опитваха да отнесат двамата мъже отново в морето, но делфините бдяха край тях, докато не излязоха на брега…
Този път линейката не закъсня.
На следващия ден бащата, синът и бабата отпразнуваха едновременно приемането на Емил във Варненския университет и чудното спасение на Константин.
Преди залез слънце Емил положи букет хризантеми на гроба на Тереза. Приседна на малката пейка и поведе мислен разговор с майка си. По красивото му лице се стичаха сълзи. Те бяха събрали мъката, радостта и надеждата за по-добър живот.
- Мамо, аз изпълних наполовина твоята мечта - прошепна Емил, - ето студентската ми книжка. Обещавам ти да я изпълня само с шестици, да завърша и да стана добър еколог. Делфините, които спасиха татко, вдъхнаха увереност в сърцето ми, че съм поел по правилната пътека.
Върху една от хризантемите кацна пчела и засмука с хоботчето си от златния прашец на бялото цвете. Далеч към хоризонта морските спасители - делфините - плуваха в алената пътека на залеза. Вълните тихо се плискаха в брега и сякаш припяваха: „Сбъдната мечта, сбъдната мечта, сбъдната мечта…