автор: kasiana

Един млад и неопитен славей летеше из старата гора, събрал погледите на стотици славейки, които мечтаеха да свият с него гнездо. Но той не ги забелязваше, защото бе видял алената роза в двора на лесничея...

Малката грациозна роза всяка сутрин разтваряше листенца, оглеждаше се в капките роса, поръсили огромните листа на глупавата тиква, и гордо вдигнала царствената си главица, очакваше русия градинар да я полее, да я погали с поглед...
Градинарят, стар ерген, който в живота си бе поливал стотици рози, и днес окъпа с маркуча цветята, погледна и към алената роза, поспря се малко при нея, окастри с ножица няколко зелени листенца и отмина...
Ах, каква сладка болка изпита розата от това докосване!
„Значи той ме обича, щом се грижи за мен!”- мислеше си развълнувана тя и не чуваше нежните трели на младия славей, който, кацнал в клоните на цъфналия бъз, пееше за своята непорочна и прекрасна като утрото любов... А славейките от близката гора тръпнеха и търпеливо чакаха мига, в който техният възлюбен ще ги удостои с нежния си поглед...
Славеят пееше толкова сладостно, че пъпките на розовия храст една след друга започнаха да се разтварят и учудено да поглеждат света...
Алената роза се сепна. До преди миг тя си мислеше, че е единствената царица в градината на лесничея. „Ах, тези малки гиздосии ще ме засенчат!”- затерза се кокетно тя.
Страховете ù не бяха напразни. Русият градинар, нейният любим градинар, който окопаваше лехите, зърна новите разцъфнали розички, наведе се, помириса ги, погали ги нежно и продължи обичайната си работа.
Алената роза гледаше ревниво посестримите си, но не можеше да стори нищо...
Славеят пееше, ала заслепена от своята любов към градинаря, алената роза не разбираше нищо от нежните трели на сладкогласата птичка.
Привечер пристигна дъщерята на лесничея. Руси къдрици окръжаваха ангелското лице на девойката. Сини като метличина ириси надничаха изпод дългите черни клепки...
Градинарят побърза да се хареса на дъщерята на шефа си. Той грабна големите остри ножици и се запъти към розовия храст. И - кръц - отряза алената роза и още няколко разцъфнали пъпки. Поднесе ги гордо и тържествено на лесничейската дъщеря и застана чинно пред нея в очакване на благодарност. Тя взе букета, разгледа го небрежно, издърпа с пръстчета алената роза, която бе повяхнала от мъка и болка, и я захвърли някъде в градината.
„Ох!”- изплака алената роза, докоснала с главица бодливите листа на глупавата тиква...
Славеят, унесен в мечти, бе затворил за миг очи и не видя какво се случи в градината на лесничейството. В настъпващата нощ той продължаваше да пее за своята несподелена любов...
- Прекрасна песен! – възкликна русокосата девойка.
- А, славеят ли? Той всяка вечер така си пее. – промърмори градинарят.
- Бездушен глупак! – сряза го момичето.
„Но аз го обичам!”- прошепна умиращата роза.
Славеят долови със сърцето си последните думи на своята любима и се стрелна
към градината. Клетият, той помисли, че думите на розата са за него...
- Наистина ли ме обичаш? – попита я той, кацнал до нея.
Но розата не разбираше езика на славея. Тя не отвърна нищо и тихо издъхна...
От очите на славея се отрониха няколко сълзи. Той пристъпи към алената главица на своята любима, за да я докосне за сбогом, но в този миг един остър шип от стеблото се заби в крачето му. Няколко капки кръв оросиха големия лист на глупавата тиква преди да тупнат в пръстта...
„Не знаех, че можела и да боде.” – помисли си славеят за алената роза.
Тъжен, раздвоен и разочарован от своя идол, той отлетя към гората, където трепетно го очакваха стотици славейки – нежни и сладкогласни като него.