(Посвещава се на всички свекърви и бъдещи такива)
Мразя да ме запознават с роднини!
С Него се запознахме в чата. Стана случайно. Беше от Стара Загора и щеше да идва във Варна на състезание по джудо. И ето ме и мен! Изтипосана на първия ред пред мелето с най-добрата ми приятелка.
Беше неделя. Мама казва, че на нас родените в неделя всичко ни отива. Е! Мързeливи сме малко, ама то пълно щастие няма! Та от дете мразех неделите. Трябва да си подреждаш стаята, да учиш и да се къпеш по определен график за да има топла вода за цялото семейство. Но от как станах студентка във Варна, неделя стана един от любимите ми дни. За стаята в общежитието беше достатъчно да съберем по 1лв за да ни я изчистят с перяща прахосмукачка. Въпроса с ученето в университета го бяха измислили много хитро – веднъж на четири месеца учиш за всичко наведнъж, а що се отнася до къпането, то в общежитието топла вода – бол т.е. не е задължително да спазваш някакъв график. Неделите бяха за клюки с приятелки. Цяла седмица купони, събирания, срещи и ангажименти, ако не в неделя, то кога ще обсъдим всичко?! Обожавах Варна рано сутринта в неделя. Няма жив човек по улиците. Само баничарниците са отворени, разнася се приятен аромат на топли закуски, вятъра търкаля боклуците от съботната вечер, а изгладнелите гларуси ровят из кофите за смет. Кеф!
Състезанието приключи. Той победи. Пихме кафе и говорихме дълго. Той и неговият приятел ни поканиха в Стара Загора.
Ето ни и нас – на старозагорската гара с бели маратонки и изтъркани джинси. Всичко беше страхотно! Стара Загора с нейните изцяло прави, успоредни и перпендикулярни улици, в които няма как да се изгубиш. Разхождахме се из града и доближавайки сградата на общината Той ми каза: “Тук работи мама. Ела да те запозная!”
УЖАС!
Така ми се завъртя рулетката в главата, че даже не успях да реагирам! Виждам го за втори път, а той ме влачи към сигурна гибел. Защо ми е да познавам майка му?! Даже не искам да я виждам на снимка! Ама той какво си мисли?! Та това е втората ни среща и то на чуждата територия. Запознах се с Мама. Прегръщаше ме и ме целуваше сякаш съм й първа приятелка. Мразя чужди хора да ме целуват! Не помня нищо. Когато се съвзех стоях в най – модерното загорско кафе и гледах ухилената му физиономия. Беше толкова щастлив, че съм приела поканата на майка му за вечеря.
ВЕЧЕРЯ?
Вечеря с роднините му?!!! Къде ми е бил акъла?!
Чух само като ми каза: “Нали ще облечеш нещо хубаво?! Мама е малко консервативна.” Стъписах се. Бях обута в дънки и пуловер и на стотици километри от най-близкия възможен гардероб. Какво му е консервативното на моето облекло? Тя не е ли живяла през времето на рокендрола и марихуаната? Разбирам да облека дъждобран или халат и да отида на гости, а това си бяха джински!!! Нямаше ги услужливите колежки от общежитието, които щяха да ми окажат първа помощ при важна среща. Тоя за какъв се мисли?! Та аз съм студентка! В гардероба си имам една къса черна рокля и тя ми е от бала. А и нали съм родена в неделя?! Трябва всичко да ми отива! Приятелката ми бе на седмото небе. Весело подскачаше около мен докато рових из сака си и повтаряше: “Супеееееер! Ще се запознаеш с техните! Щастливка! Ето ти една моя риза ще ти отива!” Явно повредата бе в моя хард. Мразя да се запознавам с роднини! Та аз съм на двадесет и! Не искам да се женя! Не искам сериозна връзка! Не искам да ходя на вечеря в майка му!
Стана осем. Той живееше в къща. Всичко беше подредено, но и някак претрупано. Така се страхувах каквато съм непохватна да не съборя или счупя нещо докато се събличам. Пустото свеки каза, че цвета на ризата не ми отивал и ме правил бледа! Да я чуе Мама ще види тя! Трябваше да обуя чехлите за гости. Мразя да обувам чужди чехли. Не искам да хвана от онези гъбички. Седнах точно, където ми казаха. После си измих ръцете както ми заповядаха и където ми показаха. Той седеше до мен, стискаше ръката ми и сякаш очакваше нещо от мен. Баща му мълчеше. Занимаваше се с телевизора. Все едно не съществувах. Сигурно Той всяка седмица води разни жени на вечеря и баща му е свикнал. Брат му ми показа стаята си, всичките си тетрадки и играчки. Кучето му Рекси се настани нахално върху краката ми (уф! добре, че си бях сменила чорапите) в случай, че реша да избягам. А майка му! Ох! Тя май никога не спираше да говори, а аз да кимам. Масата беше перфектно подредена. Толкова много прибори! Къде ли ги държи?! Толкова много чинии! Тя само нареждаше: “ Опитай от това! Аз съм го правила. Ще ти дам рецептата. Вземи си задължително от онова. Рецептата е на баба ми. Като ми станеш снаха ще ти я кажа за да я кажеш и ти някой ден на дъщеря си!”
УЖАС
Къде бях попаднала?! В Ада?! Или в къщата на семейство Адамс. Снаха? Дъщеря? Ама аз имам други планове за живота си! Искам да стана инженер!!!!
А тя милата сякаш не виждаше тези мои тревоги и продължаваше да носи сребърните подноси завещани от баба й отрупани с храна. Дали наистина ядат по толкова много на вечеря? Представих си живота си след пет години с Него. Как не мога да използвам неделята си по предназначение, защото ще трябва да готвя за казарма. И изведнъж то се появи в чинията ми! Агнешко! От как бях напуснала семейното огнище се бях отдала на кулинарен разврат. Ядях всичко, което си поискам. Бях станала вегетарианка и не се налагаше да слушам как трябва да се яде месо, колко е полезно и т.н. А майка му ставаше все по-настоятелна.
Господи! Помогни ми! Как да се отърва от това полуживо парче агне, което до вчера е пасяло в двора им?! Баща му се извини, че утре ще става рано и напусна бойното поле. Помолих майка му да ми направи кафе, та нали ще ни водят в най-култовата дискотека тази вечер. Брат му накарах да си донесе бележника за да го разгледам докато Той говореше с управителя на дискотеката относно резервацията ни. И ето го и шанса ми! Сега беше момента да се отърва от мъртвото месо в чинията си. Отворих дамската си чанта, прекръстих се, че пипам месото и го набутах вътре без дори да го увия със салфетка. По-късно щях да мисля за “погребението” му. Изпльоска се върху всичките ми натурии. Аз винаги си купувам от онези чанти, нали ги знаете – големите, които събират по един хляб и едно кисело мляко, ама нали тази вечер съм на вечеря при консервативната му майка и си взех чантата за дискотека. Малка, тип портмоне, даже закопчалката й е като на старите портмонета. Добре, че не се налагаше да ям и други гадости, че не знам къде щях да ги натъпча и тях. Ужас! Сега в дискотеката ще намирисвам на агнешко. Ами, ако охраната провери чантата ми? Ще ме обвинят в агнешка смърт и като се прибера във Варна в студентски вестник ще пише на първа страница: “Гладна студентка уби агне в Стара Загора. Крие трупа в дамска чанта.” СРАМ! Аромата на кафе разсея мислите ми. Мисията беше изпълнена. Поклащайки се с таблата с кафета майка му ми каза: “Ооо! Виждам, че ще те направим член на нашето семейство! Хареса ли ти агнешкото?” Аз мразя да лъжа. Просто се усмихнах и поклатих глава в знак на съгласие т.е. ние българите сме малко сбъркани и не се знае кое поклащане на главата е “да” и кое “не” така, че не съм излъгала. Тя се ухили. Взе да носи семейните бижута и да ми показва, кое ще ми даде след сватбата. Най-накрая Той се появи. Стори ми се цяла вечност! Направи ми знак, че ще тръгваме. Аз благодарих за вкусната вечеря, а тя настоя в неделя да пия кафе в компанията на жените от клуба за ръчно плетиво. Даже не я слушах. Бях се устремила към вратата. Ох! Проклетия Рекси! Само ми се моташе в краката! Проклетата дръжка на чантата беше толкова дълга и се беше омотала около крака на стола. Спънах се! Чантата ми портмоне се отвори и от нея на белия килим се изтърколи трупа на агнешкото. Настана тишина. Той стоеше с питащ към мен поглед сякаш невярващ, че толкова ми е харесало агнешкото, че съм решила да си скатая малко за студените студентски, гладни дни. Рекси започна да ближе парчето месо и да го влачи по килима. Тя беше сломена, но намери сили да извика: “Рекси! Не!” Напомняше малко на бик, който всеки момент се кани да намушка жертвата си. От ноздрите й излизаше пара или се носеше от кухнята не помня, а очите й светеха навярно заради белия изцапан килим кой знае от къде донесен. Беше излишно да оставям пари за химическо.
Стояхме на старозагорската гара. Бях с белите си маратонки и изтъркани джинси, а приятелката ми се заливаше от смях на агнешката история. Изхвърлих чантата портмоне в един казан. Тя беше изпълнила своята мисия. Бяхме щастливи!!! Щяхме да станем инженери! А аз?! Аз ли?!
Мразя да ме запознават с роднини!!!