Обеща ми цялото небе,
но вместо това го разби
и пръсна под краката ми.
Сега ходя боса по Млечния път
и стъпалата ми кървят.
Звездите не блестят за, а под мен
като зловещи малки натрошени стъкълца,
които само чакат да се забият
в някоя босонога глупачка.
Когато от Млечния път капе кръв,
аз се разхождам по него
и после използвам луната като изтривалка
(затова понякога тя е червена).
Сядам на ръба на небето,
оглеждам разбитите си колене,
облизвам напуканите си устни
и късам парченце от някой облак,
за да избърша сълзливите пътеки
от лицето си.
И когато съвсем се омърлуша,
прегръщам вятъра.
А, вятър!!!
Не се ли казваха така обещанията ти???