автор: gogologo

Тоя път ми писва, отварям си очите, ставам от пясъка и на глас казвам „ –Аийй сектир!”, на тихата, подла мисъл. Мия си лицето със солената сода на морето и тръгвам напред, към моето щастие.
Колко още невъзможни задачи ми е подготвил живота… Понякога си мисля че съм стигнал до целта, оглеждам се и не виждам път напред. Казвам си това е! Това е крайната спирка. После виждам в далечината платната на лодка, която ме привлича с романтиката на непознатите и необятни тайни, който биха останали непознати за мен и почвам да греба към хоризонта на мечтите си. После се качвам на лодката без сили и солената морска вода съхне бавно по лицето ми, карайки го да се гърчи в неясни физиономии. Косата ми расте, времето минава и лодката, била до скоро мираж се очертава в съзнанието ми като парче дърво захвърлено на произвола на полуделите вълни. Затаявам дъх и се моля, морето да бъде тихо и спокойно, за да мога да открадна поне малко време за бягство от това имагинерно пристанище на мисълта. Този бивш обект на желанието – лодката, отново е бил предпоследен и аз трескаво се оглеждам за късче земя. Там където слънцето угасва и небето е докоснало земята, далече, далече, … виждам грубите черти на земя. Голяма е колкото точка на лист с големина А3. Потривам очите си и главата ми се пръска от мисълта - ще мога ли да доплувам до спасението. Представям си остров, който ще ме дари с почивка, храна . изобилие и покой. Лодката все повече се клати и аз всъщност така или иначе трябва да я напусна. Моите две възможности необратимо се превръщат в една. Трябва да плувам. Пак. Но все още нямам сили, изморен съм от пътя който изминах до лодката. Ако остана тук, ще потъна с нея и моят живот, моите романтични мечти ще потънат на 10000 метра под повърхността, несподелени с никого! Водата в лодката покрива глезените на босите ми крака а силите ми са изчерпани. Някой е забравил в лодката, кутия цигари и запалка. Цигарите са мокри, а запалката не работи. Исках да изпуша поне цигара. Изхвърлих ги в морето. Спирам да мисля и скачам в студената вода. Вече не мога да плувам по същият начин, нямам тези сили! Плувам без да мисля, нося се … и се сещам че слънцето скоро ще падне и тогава тъмнината ще скрие черната точка, която примамливо ми обещава моето спасение. Тогава ще бъде тъмно и аз ще се проваля окончателно. Страхувам се. Загребвам и … не помня, как усещам под краката си пясъка на брега, явно съм стигнал по някое време. Брегът на острова е тъмен и никой не ме посреща. Падам на пясъка и заспивам уморен от „романтични” преходи. Спя най сладкият сън. Нощта на острова е топла и лекия морски бриз ме гали като женска ръка.
Утро.
Слънцето ме боцка по залепналите клепачи. Цял съм. И съм жив. Ебати романтичната катастрофа. Пак оцелях! Мисля и не отварям очи. Казвам си : - Това е. Тук е мястото, аман от романтика, някой път няма да оцелея и ще се удавя докато плувам към някой красив мираж. Още ме е страх да отворя очи. Пак си казвам – почти на глас „ - Това е най хубавото място на света, тук ще бъдеш щастлив и всичко за което си мечтал ще ти се случи”. Стискам клепачите. Тази мисъл се чува много силно и натрапчиво. Забелязала ли си има мисли, които се чуват в главите ни силно и други които се чуват тихо, несигурно. Една друга такава – подла мисъл, тихо ми нашепва „ – Глупости! Къв ще го търсиш тука, я стани се поогледай”.
Тоя път ми писва, отварям си очите, ставам от пясъка и на глас казвам „ –Аийй сектир!”, на тихата, подла мисъл. Мия си лицето със солената сода на морето и тръгвам напред, към моето щастие.
След 5 години.
Тук имам всичко. Имам даже дом, който ми струваше невероятни усилия, успях да го направя с собствени сили и материалите, които островът ми предлагаше. Той не е луксозен, но имам покрив, легло, стол, маса. Дървен чадър на плажа, където се излежавам на сянка в горещите дни, докато си спомням за лодките и другите романтични острови до които успявах да доплувам гонейки мечтите си. Все нещо не ми харесваше. Все се намираше някой гларус ,който летеше към мачтата на някоя прогизнала лодка. Това ме мамеше и аз без много да мисля тръгвах на там. И после познатата история.
Напоследък лежа под сянката на любимият си чадър и гледам напред в морето, коремът ми се свива на топка и осъзнато долавям, че там някъде … много далече се вижда лодка .. с бели, красиви платна . И оная, „тихата мисъл”, вече ми крещи „ – тръгвай, какво чакаш”. Аз обаче съм стара кримка и знам, че ако тръгна ще се удавя. Затова сега седя и се радвам на лодката от далече . Много е красива. Красавица. Мечта за всеки романтик влюбен в морето. Понякога ми се плаче от яд. Но така е по добре. Тук аз съм жив, а там лодката е красива.