автор: Osip

точно когато ми липсва_ш
най-много
да нарисувам Джокондата
нищо повече от това не мога
да сбъркам хоризонтите
да ги пробягам
без да се огледам за странични ширини
искам да мога да плача

Ширини:
разперени облаци
не са ръцете ми
нито пространството между твоите
широка е само тъгата
когато по нея нанизвам мъниста
от скъсано

Хоризонти:
връщам се до върха на молива
заставам на пръсти
с острота по-висока се взирам
вмъквам в квадрат две сини кръгчета
дразня птиците
докато не издраскат съвършената кожа
с кухината на костите

Липсва_ш:
Разтеклите се облаци в краката
са подранила кал отвикнала да сътворява
и може само да опази
следи, следи, пробити понеделници
в които Дон Кихот строи мечти
без да е чувал Вавилон
вървя в обратната страна на времето
където всеки ръб напомня за завръщане
и не е острието на бръснача

Да нарисувам:
„точно когато” винаги се изплъзва
и пада в бурканчето с аквамарин -
любимото синьо на вятърни мелници
изпотени коне, побеснели валкирии -
цопва крещейки облаците
пропуснати секунди тишина
в окото на вилнеещата буря.

Нищо повече от това:
притварям клепачи
и обръщам думите огледално
защото искат да сънувам сърчица
по бялото на листа
а аз обичам вишни

Бягам:
изцапаните пръстчета на есента
по бузите ми спускат очертания
в които устните болят
от толкова посоки за целуване

а след това вселенско обяснение
ако беше ножче за писма ръката ми