автор: Izabella

Страхувам се,
че някой ден
страстта в очите ти
няма да е същата....
Когато се събудиш
пак до мен
ще ме докоснеш
без да ме целунеш
ще има сребърни следи
по нашите чувствa.
Страхувам се,
че късно в нощите,
когато уморен
останеш сам
ще бъдеш в твоята
затворена стая,
и в мислите си
няма да очакваш мен,
а ще се взираш
в прзанотата
на мълчанието...
Страхувам се,
че в тъмното
ще те очаквам
с отчаяние.
И няма да разбирам
важността на работата ти,
причините
и следствията,
и мотивите,
които неусетно
притежават те,
повече от мен....
Срахувам се,
че се научихме
да се обичаме
от разстояние.
Защото полюсите
в същността си
се отблъскват,
когато са един до друг,
тъй близо,
че очертанията на фантазиите
стават стряскащо реални
и ни проектират,
и ни препокриват....
Страхувам се,
че свикнахме
с опасността
да се изгубим
ненадейно,
неочаквано-
очаквано,
разплакано,
недоловимо
и цялото
обвито в синьо
надбягване със мислите,
които всеки миг
с желанието си изливат ....
Страхувам се,
че щом ме имаш
ще поискаш
да си ида.
Не с думи.
Не с докосване.
Не със очи.
Ще искаш да си ида
с мокрото
на утрнините ни мъгли
така далечни
от прекрасната магия-
отново да ме чакаш...
отново
полу-да ме имаш
полу-да ме нямаш...
Страхувам се
от моята
и твойта свобода,
която все повече
ме притежава
и ме забавлява,
и ме ужасява
затова...
страхувам се,
че искам с тебе да остана.
И искам мислите ти.
Искам твойте рани.
фантазиите ти
в деня
и през нощта,
и твоето очакване
на моето не-имане...
на моята не-слабост,
на моята не-яснота,
на моята далечност
и мълчание...
Страхувам се
и мразя своя страх...