автор: well

Основната мисъл е моя, но достига до вас в този вид благодарение на сполучливата намеса на dara33 (dara33@bitex.bg), за което и БЛАГОДАРЯ !

СПЕКТАКЪЛА НА СТАРАТА СЦЕНА

Качвам се на старата сцена.Лицата са много. Искам да ги познавам, но не ги различавам. Кои

са те? Артисти или герои? Трудно е да разбереш кой какъв е. Непрестанната игра ни е

унифицирала. Всички сме станали еднакви. Всички артисти, са като герои. Приели по неволя

тези роли и забравили какви са били.Продължават жалката игра по волята на режисьора. Днес

говоря с артиста. Утре разбирам, че той е бил герой пред мен. Не искам да играя този проклет

спектакъл. Жалка, лицемерна игра! Искам да сляза от старата сцена. Уви, от тази сцена не се

слиза,а трябва да продължим играта.Опитвам се да играя най-трудната игра.Опитвам да играя

самия себе си. Осъзнат или не всеки е в играта. Всеки играе, защото живота е една голяма

игра.С времето видях, че режисьора го няма. Артистите сме герои, които режисират сами

поредната игра. Загубихме отново себе си и търсим се... Герои ли сме? Нямам отговор.

Опитвам се да изиграя най-трудната роля. Какво остана от мен и от теб? Търсим себе си, а

това значи, че сме в играта.Някои избраха да бъдат публика. Стоят встрани и гледат този

спектакъл, тази лицемерна игра. Живота е морето, а едни плуват, а други седят на брега и

мечтаят.Веднъж в играта и си, като в капан.Реално прецени преди да изкачиш стълбичката към

сцената дали искаш да си вътре в играта или да си само наблюдател, защото не си добър играч.

Късмет в избора и помни, че и гледайки пак играеш. Просто това значи, че си по- пасивен, но

избор винаги има. Ти си избрал. Аз съм избрал. В играта сме! Нека играем себе си...