автор: Narwal

Започна новият ден. В двореца на император Константин цареше оживление. Папски пратеник бе дошъл в Кoнстантинопол. В Златния рог пристана красив и богато украсен кораб, с огромни бели платна с изрисуван кръстоносен знак. Пазеха го рицари от Малтийския орден. Ирина ги беше виждала като малка, когато баща и я заведе на остров Кипър.
Сториха и се тогава като огромни плашила от желязо. Говореха странно и още по-странно се държаха. Пиеха много, играеха на зарове. Но към жените проявяваха подчертана галантност. Много обичаха да направят поклон към някоя дама, който те наричаха реверанс, да и подадът ръка , да защитят някоя жена станала жертва на публична свада. Всичко това ги отличаваше от ромеите и другите народи във Византия, където жената беше уважавана, но никога не се ползуваше с внимание и кавалерско отношение. Много често отнасяше цялата тежест на домашната работа, а за награда трябваше да понася и лошото настроение на съпруга. Никой мъж не изправяше ръст да защити по-слабия пол. Това ромеите наричаха равноправие. Жената беше равноправна. Тя поемаше своите задължения и ползуваше своите права! Но онова неписано право на защита, което и се полагаше като по-слаб член на обществото отсъствуваше в живота на империята.
Ирина реши да се разходи до пристана и да види пратениците на Папата. Изми се, облече се и тръгна към зимната градина на двореца, чийто изход водеше към Златния рог. Преминавайки през широките коридори сякаш чуваше стените да говорят и една дума се повтаряше непрекъснато „турците, турците……….”Тази дума Ирина не я чуваше за пръв път. Новопоявилият се мощен нашественик в Мала Азия отдавна се бе превърнал в страшилище за европейските монарси и народи. Той всяваше ужас със своята мощ и коравосърдечност. Побеждаваше навсякъде, където минаваше. Побеждаваше решително, безмилостно и окончателно. След всяка победа на турците просто не оставаше враг. Мъжете биваха избивани, жените заробвани, а децата – тяхната съдба бе най-жестока. Те ставаха новото попълнение на османската войска. Биваха вземани и откарвани в незнайни места, където се обучаваха само на едно - да живеят, убиват и умират в името на Аллах! След всяка завладяна страна, войската на турския султан ставаше все по-многобройна и по-силна.
Късно осъзна Европа, че срещу себе си няма обикновено диво племе, което ще напада, граби и ще си отиде или ще изчезне, ще се претопи в европейската цивилизация. Ще приеме Христовата вяра и ще стане новопокръстен последовател на Спасителя. И Европа ще си остане, такава, каквато я познаваме – Християнска и човеколюбива! След като премаза съпротивата на балканските народи османският завоевател нахлу в католическите държави. Превземаше крепост след крепост и вече използуваше всички „оръжия” – дори дипломацията подкрепена с подкупи. Младият полски и унгарски крал Владислав ІІІ с труд успя да обедини усилията на някои европейски рицари и да тръгне срещу турците. Проведе два похода срещу тях и двата неуспешни, а вторият дори се оказа фатален. Той загина край Варна през 1444 година. Настъпваха тежки дни за Христовите народи.
Пред фонтанчето на зимната градина Ирина срещна баща си. Император Константин стоеше вперил поглед в течащата вода и сякаш се стремеше да чуе някакъв глас. Беше мъж надхвърлил шестдесетте, но все още в силата си. Едра фигура, с подчертано еластична мускулатура, деен и енергичен. Изминалите тревоги се бяха отпечатали само на лицето му. То беше изпито, сухо с изпъкнали скули и само добре оформената брада скриваше състаряващото безпокойство на императора. Беше облечен в царствената си тога със златотъкания двуглав орел – символ на Източната империя.
- Дошъл е пратеник на Папата……….- с грижовен глас започна Ирина.
- Да! – прекъсна я рязко императорът – Дошъл е! Но не е за добро.
- Защо така мислиш? Ти още не си разговарял с него.
- Когато натрупаш опит в държавните дела ще започнеш да разпознаваш пратениците преди да са влезли в двореца. Едва ли Папата се тревожи за Констнатинопол. Той отдавна го е отписал. Дори сега Мохамед решава проблемите, които той самият би искал да реши. Да бъде унищожена източната Църква. Да стане Рим единственият закрилник на християните. Там да се раздава Божията правда. Колко удобно? Друговерец да решава делата Христови!
Константин въздъхна тежко. Ирина се приближи и сложи глава до гърдите на баща си.
Тежко туптеше сърцето му. Той обичаше народа си. Тежко е да бъдеш последен владетел на империя съществувала 10 века – горда, непобедима, културна.
В градината влезе стратег Андроникий. Мъж на 50 години, дребен на ръст, но широплещест и жилав. Макар да не беше в бойна униформа, всеки би забелязал у него воина. Андроникий беше роден в Кавказ. Дълги години бе воювал за името Христово. Бранил беше от набезите на кръстоносците Никейската империя. А при Трапезунд за пръв път бе кръстосал меча си с турците. Дълги години неговият род бе служил на династията на Палеолозите. Беше от така наречените акрити (гранични защитници). Живееше винаги по границите на Византия и пръв срещаше неприятеля. Спираше го и ако не можеше да го отблъсне поне организираше известяването на централната власт. Пращаше вестоносци по най-прекия път да стиганат до столицата и да известят императора. Андроникий беше верен на Константин до смърт. Беше готов винаги да влезе в схватка с всеки един противник и да защищава своя василевс.
Андроникий се приближи до императора и тихо му извести:
- Пратеникът е в тронната зала Всесветли! Там е и патриархът. Чакат те!
Константин само поклати глава в знак на съгласие и се запъти с бавна, несигурна походка към своята Голгота – тронът на Империята.