автор: lorsa

Просто...
Срещнах го.
(Валеше дъжд)
Човекът от фантазиите,
дето съм наричала презрително "момичешки".
Срещнах онзи-умният. Забавният. Желаният,
който посреднощ събужда с думите "Обичам те!"
Онзи, който блясва в скъп костюм на Бициани
и поел грижовно малката ми длан върви ПРЕД мен.
(... Космополитни сме. Коктейлни.) Онзи, който на пианото
безнотно свири ми "Фантазия"-та на Шопен.
Онзи, който знае кой е Мефистофел, Сет и Кафка
и опитвал е от всичките блага на светознанието.
Онзи, заради когото искам да израстна-
да достигна устните му и в целувка да ме вае
до припадък; докато почервенеят двете скули
като виното, шуптящо във кристалните ни чаши.
Онзи, който ме изслушва без въпроси. И бездумно
ме желае.
Самочувствен.
Настъпателен...
Безстрашен.

Просто...
Срещнах го-
като след дъжд - любов би бил навярно,
ако ТОЙ не беше с мен. Този, който спи в леглото ми.
... Той не знае кой е Кафка. Но е преживявал
всяка тъжна крачка на бездомните животни.
Този, който скъп костюм не носи на вечеря,
носи само безгранична обич, вплел в косата ми.
Този, с който пием евтино (ако намерим),
сгушени среднощно върху пейката във парка.
Този, с който гледаме луната и (прилична
на огромна жълта пита кашкавал) тя ни се смее.
Този... Който не е само мисъл фантастична.
Този, който бе до мен,
     за да е с мен,
          да ме живее!!!
... Този, който върна светлината ми в тунела-
(в зеницата стаено крие мъничка светулка...)
Този, който заваля върху косите ми навреме.

... А ти ме срещна
като късен миг;
като след дъжд...

... Качулка.