автор: feria

Посветено на нас двамата

всяка стъпка напред ме доближава
до смъртта
като релси към железопътна гара
като чайки приземени върху скалите
които ако ги гледаш по време на залез
пропускаш хоризонтите

или пък вървя с малки стъпки
напред
все напред
в ръката
си държа една ютия
с която да изгладя бръчките си -
стъпки или може би
сенки на онази която се хили.

отзад нищо не остава
само късовете
кожа на вечния спомен за милувките
които ми даде
милувките
които ми отказа
милувките
които пак ми даде
за да не умра
от студ и жажда

и всяка стъпка напред
ме доближава до теб
ти вървиш с лястовиците
без да те интересуват миграции
тъй като е твоя плодородната земя
където живееш
като във влажна утроба

живей в мен
във дрехите ми
измачкани
в кухината на коленете ми
сгънати към луната
в разпръснатите ми коси
на къдрици върху бели мивки
светлина от керамика в очите

живей ме и мълчи
тъй като обичам тишината
на нашите самотности
старицата от
мисли
надвесени над огъня
на една камина
топлината на пръстите ти
запалваща гърба ми

а отзад нищо не остава

освен ситните ми стъпки напред