автор: kristi

Трудното ми небе,
оплодено от болки,
се изсипа
в душата на тате.
Буреносното - то -
му отне кислорода
и той се отказа да диша.
Силният ми баща,
който мяташе мълнии
не искаше да задавам въпроси-
обичаше
точката на удивителната.
Сега е под шепата пръст,
с която запомних деня.
Днешния. Хвърлих я.
И тя - остатъка от мливо -
изтекло обичане в черно,
нагърчавено помежду ни-
два остри камъка,
отказали да са пясък,
но до крясък,
до спазъм,
до гръм и до вик,
все пак, все пак, все пак
знаеше, че се обичахме.