автор: DIMITARSTOYANOVNOV

        Край прозореца се пързаляха тръни. И освен това, като бодли – порутени къщи, полегнали на хълбок ръждиви комбайни, фургони, дървета, пожълтели храсти и какви ли не още глупости.
        - Имаш грешка, Иване!
        - Природата има грешка – показах си зъбите аз и отпих от чашата.
        - Това го има само в Австралия –поясни той. – Там има и други необикновени, животни, охлюви и птици. Такъв е континента – отдалечен, странен и...
        - Знам аз къде го има.
        - Знаеш, знаеш, ама...не знаеш. Може ли още две водки?! – размаха той ръкави към сервитьора.
        С развени пердета влакът летеше напред и през прозореца му хвърчаха бирени бутилки. Правостоящите в коридора смучеха фасове и вятърът втриваше бръчки в челата им. Край нас във вагон-ресторанта беснееше пъпчива чалга. Нови две водки се люшнаха на масата:
        - Това е не-въз-мож-но!
        - Аз пък казвам, че е възможно. Кенгурото излезе иззад дърветата и хукна след влака. Не тича, а подскача на два крака...
        - Знам аз, че кенгурото не тича, а подскача.
        - И това кенгуро подскача наравно с нашия прозорец. Накрая се измори, изплези език и изчезна. Ей, такова голямо му беше окото. Кафяво и бяло и нежно и топло.
        - Да, но това е поезия – перчеше се той. – А поезията е нещо което не съществува.
        - Поезията е като континента Австралия – не отстъпвах аз – Ти можеш ли да кажеш, че континентът Австралия не съществува, само защото е отдалечен и населен със странни животни, охлюви и птици?
        - Да, Иване – кисело констатира Янко Ковачев и почеса оранжевата си брада – Това кенгуро е причината за всичките ти нещастия. За това въздухът не ти стига. За това живееш във вагон-ресторанта. Имаш жаби в гърдите и таралежи те бодът по гърба. Лош дъх и безсъние. А където няма жени – няма поезия. Само с кенгуро не се живее.
        - Да, но “Поет е живот поетичен който води!” – плахо се опълчих аз и добавих за кураж – казал го е Фридрих Хьойдерлинг.
        - А цитатите, приятелю мой, са най-глупавото нещо в света! – каза Янко Ковачев и тържествуващо бръкна с показалец в дупката на пуловера си.
        После попита келнера, дали може още две водки.
        Келнерът можеше.
        Изведнъж отсреща, изпод пързалящите се дървета, тръни и пожълтели храсти се появи кенгурото. С два подскока то пресече пътя на нашия влак и като залепи влажното си око о прозореца на вагон-ресторанта – започна да се взира в нас с любопитство.
        - Виждаш ли? Виждаш ли кенгурото?! – завиках аз и заудрях с юмрук по стъклото. Беше същото кенгуро с тъмно триъгълно петно на челото.
        - Виждам го, виждам го! – слисан повтаряше Янко.
        И облегнати на масата, вирнали задниците си във въздуха, ние също се взирахме в окото на кенгурото. Беше огромно, дълбоко и топло око. Безмълвно, бездънно и безбрежно като бездна. И ние двамата пожелахме да се гмурнем в него – до края. Да го преплуваме и после може би – да притихнем в топлата му и вълниста утроба. И подали глави от невероятния му джоб – да подскачаме, да препускаме с него сред дърветата, бодлите, тръните, комбайните и другите глупости...
        Но всъшност ние седяхме пред масата с покривка на винени петна и го чакахме. Да се измори, да изплези език и накрая да изчезне. Завинаги.



Димитър Стоянов Нов
stoyanovdd@hotmail.com