автор: lorsa

В ръцете му ставах на пясък-
той не знаеше
как да предпази сърцето ми
и го превръщаше в плясък,
скрит
на пустинните птици в крилете.
Бях песъчинка в окото му.
Не знам как издържаше
да
не премигне,
когато сълзеше животът ми
от страх,
от безсилие...
... от недоимане.
Трябвах му като часовник-
всяка минута да вижда през мене,
през тънката пясъчна струя
на чувството ми
за любов
в непотребност.
... И така изостави ме в ятото.
Изтече минутата.
В дъното
спрях.
Примигна.
И с ужас ПРОЗРЯХ го-

била съм
в очите му...

... хвърлена прах.