автор: 4i40

Природата ме е надарила с обикновена физиономия, даже малко под обикновената, да не кажа тъпа, но външният вид лъже.
Имам безпощаден аналитичен ум, увличам се по интелектуални занимания и културата във всичките й разновидности – разкази за извънземни, судоку, лечение от растояние, хороскопи, кеч, агрометеорологични прогнози, игрословици, главоблъсканици и пр. От много блъскане главата ми значително е изпреварила растежа на тялото, но това се вижда само в профил. Най-много обичам премиерите на книги и вечерите на любовната поезия.
Това са едни много приятни събирания, в началото малко скучни, но после има безплатно вино, понякога водка, ако се пласирам добре- сандвичи или фъстъци. Веднъж имаше толкова ядене, че ми стана лошо, но това стана, защото авторката беше решила да покаже част от кулинарната си книга върху една дълга маса. При поетите това не се случва, поезията е по-постна – само бисквитки или чипс. Хубавото е, че литературните четения се правят на закрито, през лятото е сянка, даже леко прохладно, а през зимата – сухо и топло. Мога да ви кажа къде точно и кога има такива премиери и четения, но за яденето и пиенето не гарантирам, авторите са различни. Трябва да сте подготвени и да знаете как протичат тези вечери, за да не останете изненадани без чаша при първата наздравица. Разбира се, изненади винаги има. Въпреки рутината, която съм придобил от многото участия и вроденото ми чувство за добро пласиране, дори аз съм оставал един-два пъти на сухо. Ето какво се получи последния път:
Зала, столове, 20-30 човека, някои познати колеги от други вечери, на вратата плакат, стандартна работа. От плаката прочитам името на автора, пак стихове, ама какво да се прави като поетите са по-плодовити. Оглеждам се – чаши няма, сигурно ще ги внесат накрая, нищо, аз си нося една за всеки случай. На една масичка, вместо мезета – книги, продават ги гадовете, няма ли един безплатен брой за архива на библиотеката, питам, но ме елиминират с поглед, явно са ме разпознали, въпреки обикновената ми физиономия.
Авторът веднага си личи, ходи усмихнат неестествено, мачка някакви листи и си гледа часовника. На това място винаги се пласирам добре – прекрасна поезия, аз съм Ваш горещ почитател, всичко е толкова искрено и истинско, отдавна трябваше да ги издадете, Вие сте новия Дебелянов... Стандартна работа, ако беше жена, щеше да е новата Багряна. Сядам така, че входа да ми е под око, като внесат чашите да съм наблизо.
Начало. Излиза един литературен критик.
Това е една много интересна порода хора, бедата им е , че много са чели преди да станат критици, затова сега не е нужно да четат, поглеждат за малко книгата, веднага разбират какво е искал да каже писателя с това или онова изречение и са готови съвсем безкористно да разкрият истината на глупавите си слушатели с мили и неразбираеми думи, даже обясняват и на самия автор неподозирани страни от творбите му и неща, които едва ли е искал да каже.
И този не прави изключение, поглежда отвреме – навреме в едно малко листче, там си е записал заглавието на книгата, да не сбърка нещо, а речта му се лее над наведените глави на безпросветната публика, гладка, равна и мелодична. На това място винаги си вадя бележника и си записвам някои неща, доста интелигентно изглежда отстрани, а и физиономията ми кара другите да си мислят, че водя страницата за култура в някой вестник. По-рано имах и една табелка „Press”, сам си я правих, но ми я скъса една злобарка с фотоапарат и същата табелка, само че цветна. Пиша аз в бележника и поглеждам към вратата, но чаши още няма. Странна работа. Нестандартно. Вратата остро и тънко скърца при всеки закъснял.
Всички уважаващи себе си врати на театри, кина, библиотеки, изложбени или концертни зали скърцат, това е нещо обикновено, заложено им е генетично, те си скърцат от малки, още когато са били врати на нощни шкафчета, така си продължават до днес и няма смазка, грес, машинно, краве масло или друга сила, която да ги спре. Закъснелите и този път са много, а вино все още няма.
Хората се делят на две категории – едните винаги отиват на мястото много рано, чакат нервно пристъпвайки напред-назад, мислят си, докато са бързали дали са спрели газта или всичко вкъщи вече се е взривило, бъркат си непрекъснато по джобовете да видят какво са забравили, гледат си часовника и се ядосват защо има още толкова много време, авторът още не е дошъл, организаторите се туткат, влакът на шести коловоз още не е композиран и защо още не са повикали за полета през Мюнхен.
Другата категория са постоянно закъсняващите. В началото им е неудобно и се стремят да преодолеят това си качество с разни хитрини – тръгват към мястото един час по-рано, но като пристигнат се оказва, че срещата е била за вчера, преместват си часовника с десет минути напред, но това ги успокоява и отново пристигат запъхтени и закъснели. Чак по-късно те осъзнават, че закъснението е признак на уважение – ето, един толкова зает, претрупан от уговорки, срещи и ангажименти човек е отделил от оскъдното си време и все пак е дошъл! Закъснението е и уважение към себе си, към личното достойнство, защото които закъсняват не обичат да чакат.
Излиза авторът, а още не са донесли нищо. Леко съм озадачен. Подготвил се е добре, написал си е словото на листи, те са толкова много, че публиката започва да се тревожи. Ще има ли изобщо нещо за пиене?
Започва от детството. Първи стихове, първо зъбче, мечтал да стане боклукчия или милиционер, но съдбата го е тласнала към голямата литература. В училище – палав, но старателен. Възрастна госпожа с естествено синя коса и дантелена якичка става, прегръща го и бърше сълзите си – класната, преподавала му е литература. Зад мен един започва да кашля.
Любопитно нещо са тези с кашлиците – обичат да ги носят със себе си навсякъде и ги пускат на свобода, когато най-малко очакваш. Някои кашлици са симпатични, срамежливи, тихи, почти нежни, крият се зад кърпички и салфетки, предизвикват поруменяване на бузите и виновно изражение на лицето. Други са заядливи, мъчителни и гръмогласни като стрелба от Калашников, от тях лицето посинява, очите се изблещват, в гърлото се чува нещо като откъртване на стара мазилка и околните са засегнати от освежителни ситни капчици.
Ставам прав и му изшътквам, но не защото ме дразни, а да погледна към вратата и да проверя дали не съм смачкал пластмасовата чаша в джоба си. Все още нищо не носят, а хората нервничат, даже някои си тръгват. Странна работа, много нетрадиционно и авангардно решение.
Една почитателка става и спонтанно прочита двете поеми, посветени на седмицата на гората и трогателната ода за морския спасител. Спонтанен въпрос за бъдещите творчески планове. Плановете излизат наяве, а вино няма. Публиката оредява, започвам и аз леко да се съмнявам. Който си е купил книга отива за автограф, чистачката без да иска гаси осветлението, а учителката си иска букета обратно, защото е объркала залата. Тогава една пъпчива госпожица съобщава по микрофона: Моля, тези, които имат покани да заповядат след половин час в ресторант „Духът на тигъра” на малък коктейл...
Рухвам психически. Ето ти особен поглед, нестандартно решение, авангарден автор, то бива коварство, но чак толкова не съм очаквал. Написал книга, похарчил сума пари да си я издаде, сложил плакати, обяви, дошла му публика, все ценители, а на неграмотния бездарник му се свиди, измислил коктейл с покани...
Прибирам се, от отчаяние отварям бележника и ми се явява следната мисъл – защо трябва винаги да съм сред публиката? Имам подходяща физиономия, аналитичен ум, чел съм няколко книги, мога да бъда критик от класа, да видим тогава едни покани и едни новаторски измишльотини. Сядам и написвам едно стандартно слово като тук-там оставям място за някой цитат. Ето част от словото, моля, колегите критици да не плагиатстват:
Наративно увлечен от собствената си екзистенциалност, авторът на това брилянтно до безполезност произведение екстраполира емоционалността си върху обекта на субкортикалната си инстинктивност. Този перфектен темпорален минималист презентира консенсус с абстрактното, но това всъщност са парадигмите иницииращи неясни анастомози към християнската сакралност. Но дали суспекциите на автора се проектират пропорционално върху екрана на неговата индивидуалност, уникалност и автохтонност? Не, разбира се.
(цитат от книгата...) е всъщност антиподът, антихристът, превъплащение на грешните желания. Каква доброта, каква проницателност, граничеща с мултипотенността на езотериката!
(цитат...) в този стих неизбежно води до (цитат...) и подсъзнателната визия за планктонната същност на самия автор. Представям си визуално експресивната му вербалност и бих искал да съм на мястото на този хипотетичен образ, довел до трагизма и желанието за пропадане – абсурдно и суицидно звучащо в рамките на невъзможността за проникване в подсъзнанието на разкрепостаната личност... и така – десет листа.
Ето как, от неволя станах литературен критик.