По каменната пътека
там където младостта
се среща с хоризонта
едно самотно цвете
стоеше на пост в безкрайността
Откъснах го и то ме отведе
през времето
към границите на чувствата.
Виждах три-формената статуя
в дома на Геката,
изгасих фенерчето и преминах:
отвъд очакванията, сфинкс на чувствата
отвъд страстта, съскане на змия
отвъд красотата, щастлива одалиска.
Дъждовната ми съвест,
течна, от порои хвърлени върху света,
се вкопчва в собствените ми контури,
без име, без лице,
носи се във вселената
където всичко е изгубено.
Време е да се връщам,
върху небесната си тетрадка
където започнах този стих.