автор: krasavitsa

Наричаше я ‘скъпа’. Дотогава никой не я беше наричал така. Всички избягваха клишетата или ги произнасяха с нарочно натъртване и подсмихване, като в кавички. Това беше подходящ начин да се предпазиш, защото на тази възраст си готов да умреш, но не и да станеш обект на подигравки.
Той произнасяше думата много леко и игриво, без да е ясно дали влага някакво специално отношение, но й стана приятно. Може би наистина му беше скъпа, но не искаше да го подчертава? Това беше неговият начин да не се стеснява от чувствата си?
Беше красив, с миловидна, не точно мъжка красота, нищо фатално, нищо решително, нищо мачовско. Покани я у тях, и двамата не обичаха да ходят по кафенета и тя отиде, изпълнена с любопитство. Може би някои биха се учудили, че е избрала него, но не, все още не го беше избрала, само беше спряла погледа си. Очакванията й се потвърдиха – беше внимателен и мило непосредствен, говориха си за кино, което беше негова, но не и нейна слабост, затова го остави да говори повече той. Въодушеви се, времето не им стигна и се уговориха да се видят пак.
След няколко такива недостига на време, а кой-знае защо и все не успяваха да стигнат до същинския разговор нито за киното, нито за нещо друго, при поредното виждане се оказа, че в апартамента не е удобно, защото са дошли нечакани гости, и тогава се качиха в стаичката на тавана на старата кооперация, където тържествуваше неговата незвисимост - без майка му с деловита гостоприемност да поднася чай със соленки или да прекъсва разговора им с дискретно почукване, но и веднага след това с подадена през полуотворената врата глава да пита искат ли нещо.
И двамата изпитаха леко неудобство от ширналата се пред тях свобода, изпълнена с необятни възможности, но не, не, прекалено просташко щеше да бъде да се възползват веднага, та нали се виждаха само защото намериха някакви общи интереси.
Така срещите им някак естествено се пренесоха в таванската стаичка, но тя пък беше малка, а доверието помежду им вече толкова голямо, че пътят до първата целувка и прегръдка се оказа една много малка крачка, която направиха почти небрежно, с въпросителна усмивка и на шега, разбира се.
След което и тя започна да го нарича ‘скъпи’. Отначало държеше да подчертава условността на думата, но после свикна и забрави.
Той като че ли не изпитваше страст. Любовта му беше лека и неангажираща, докосванията му приличаха на детска игра. Сякаш й казваше – ти гониш! и хукваше нанякъде, обръщайки се с усмивка към нея. И тя гонеше, гонеше с всички сили, като се опитваше да му покаже как игрите се играят от двама, как се подава топката и как се дриблира с нея, водеше го в най-интересните кътчета за криеница, насочваше го към местата за почивка, а после се засилваха и изкачваха и двамата върха, на който ги очакваше зарята.
Още не бяха успяли да се представят като гаджета пред компанията, когато най-близкият му приятел за нейно голямо учудване й направи съвсем недвусмислено предложение в първия удобен момент – бяха останали сами, защото скъпият отиде да донесе чаши за уиски.
Неочаквано й дойде, погледна встрани, засмя се за момента и чак после вкъщи разбра, че се беше похвалил с нея.
Реши да не се сърди, все пак това беше най-близкият му приятел. И да премълчи, да не разваля приятелството им от детинство.
Разговорът за киното най-после стигна до своята кулминация, той сподели идеята си за сценарий. Беше плоско клише, дори за нейните непретенциозни познания. Не събра сили да му го каже, толкова чистосърдечно си вярваше, че е оригинален. Да, каза му, много интересна идея, наистина, а той се разочарова, че не е успял да предизвика възхищението й. Явно имаше нужда да му се възхищават и тогава тя за пръв път се изправи пред дилемата ‘истината или ...’. Все още не знаеше какво да сложи на мястото на многоточието.
Не си говореха мили неща един за друг, само веднъж й направи нещо като комплимент. Скъпа, каза, загледан в блясъка на косата й, толкова е черна, че чак е бяла. Тя се смути и не се сети какво да отвърне.
Докато един ден, накичен с най-очарователната си усмивка не й каза, че има намерение да си намери за гадже ученичка, за да го гледа като бог.
Усещането беше онова отвратително свиване под лъжичката, описвано точно така от памтивека. Тъпо, тъпо, тъпо клише, затънала беше и дори не се усети кога и как точно беше станало.
След няколко дни, влизайки в таванската стаичка, завари момичето. Седеше притеснено, въртеше големите си очи ту към него, ту към нея и се чудеше какво да каже. Беше я поканил, за да ги запознае. Оттогава намрази черните къдрави коси. Отвратителни са, наистина, като ще е черна, поне да е права, овчи истории. Извини се, че всъщност се отбива за да каже, че има важен ангажимент, и си тръгна.
Не беше по плоските лъжи и по игричките, досрамя я. Ядоса се – като ще е лъжа, да е голяма. Като ще е игра, да я направим по правилата на пошлостта.
Обади се на добър приятел, живеещ наблизо. Беше я пренесъл на ръце през центъра на града посред бял ден. Спечелен бас с мъжете на компанията, наистина, но само той го изпълни, другите се отметнаха.
Скъпи, каза, след като почакаха кратко докато им отвори, дали преди малко не съм си изпуснала ръкавицата вътре, но очите й не гледаха към пода, а в неговите, които пък на свой ред бяха втренчени в приятеля й. Клише с ръкавица, старо като света.
Подейства - все едно че бяха герои на сапунка. На следващия ден дойде у тях, без да се обади предварително. Искал да й обясни, и още нещо там... дето... и изобщо...
Остави го сам в хола да порови из библиотеката и като се върна, той с тържествуващо сладка усмивка й показа каква интересна книга си бил намерил. Намерил си? В нейната библиотека? Точно тази отдавна вече не беше интересна за никого. Подари му я и приключи със сапунката. Скъпа, скъпи... просто не беше знаел, че е клише.
Приятелят му продължава да й прави недвусмислени предложения, когато я срещне.