автор: mariq-desislava

В парка, отдясно на спомена
на пейка изстинала, животът седи.
Виждаш го всеки ден
и погледът ти кърви.
В думите му недей се заслушва-
те са възлите на неприлично
подранила пролет,
гъделичкаща душата,
сетивата и всички избуяли лудости,
запратени по дяволите или
по ангелите,
напоени с освежителна вяра
в предстоящото утро.
Ако все пак останеш
и видиш усмивката
на този тъй опустошен живот,
ще започнеш да се усмихваш и ти,
ей така безсмислено,
премерено,
полусъзнателно,
без пулс ще останеш
и без усет за страдание.
И никога вече няма
да се отделиш от пейката,
вдясно от спомена
и отсега нататък
ще си вкоренен в това небе
и в този парк
ще останеш вечно,
а всъщност съвсем за кратко-
колкото един живот.


( по Жак Превер )