автор: svetletokazakova

Там далече, дето светят на залеза последните лъчи,
там, реката дето влива в морето синьо бурни си води,
там лети в небето птица бяла, със силни и разперени криле...
Там почувствах нашата раздяла-ти тръгна си, любимо ми момче!
Игряеше си вятъра безгрижно със моите разпуснати коси,
а слънцето лъчи последни влива в сълзите на умиращи очи.
Там устните те молеха последно: "Обичам те, обичам, остани!",
но теб те теглеха земи далечни и тръгна ти след морските вълни.
Целуна ме последно на раздяла, прегърна ме под вечерния хлад
и каза, че ще дойдеш, да те чакам, но жаден поглед ви в морето пак...
Криле разпери, сякаш бяла птица, със силен тласък въздуха заби.
Изчезна в небосвода, моя птицо, а аз останах с плачещи очи...