автор: SvetoslavNahum

- А сега, обявявам обща цена в брой плюс компенсаторни записи за обособени части от завод „Титан” в размер на четири милиона и триста и двадесет хиляди лева, като отново уточнявам, че съгласно приложимото законодателство, купувачът не се задължава с поемането на каквито и да било стари задължения на предприятието, например към Булгаргаз, Националната Електрическа Компания, доставчиците на суровини, като например…
Радослав Винков си припомни не друго, а нейното своенравно напускане.
След като се беше примирил с това, че преспа с повечето му приятели, след като се напиваше и вилнееше из цяла София нощем, след като го изложи пред колеги, роднини, общество… Беше истерична, нестабилна, креслива, с груби обноски.
„Общество! Та има ли още такова? – помисли си той. – То се разгради. Ето, дори и аз умишлено и целенасочено го разграждам в момента!”
И наистина, сделката с циментовия завод беше предварително нагласен и сценариран фарс с главен герой Радослав Винков. Купувачът, огромна мафиотска фирма, на която той имаше честта да бъде адвокат и консултант по всички търговки въпроси, беше се уговорила с министъра на икономиката за смешна цена. А Радослав Винков им подсказа хватката за така наречените „обособени части”. Де факто, купуваха целия завод, но без два ненужни декара със стара, разбита, ограбена и неработеща компресорна станция, три бараки и стотина метра изоставен и буренясал, глух коловоз. По този начин, съгласно закона, се водеше, че се купува само част от завода, и групировката не се нагърбваше да изплаща огромните дългове на докараното умишлено до фалит, източвано от три правителства предприятие.
„Боже, само на Булгаргаз се дължаха към девет милиона долара. А аз как ги нагласих нещата! От всичко ги отървах. За четири милиона купуват нещо, което реално струва поне двеста милиона. Поне. И се отървават от дългове на стойност двадесет милиона долара, че и повече май. Убедих синдика, измислих „оздравителен план”, уредих да мине в съда, спряха ликвидацията. Иначе – щяха да дадат завода циганите да го нарежат на скрап, и край! За целия този труд и усилия аз получавам всичко на всичко петстотин хиляди, а министърът – два милиона, които да прибави към тлъстата си платинена карта, издадена на Каймановите острови. Но нейсе, така е в живота. Но е време да се отървавам от тези хора вече. Опасни са. Убийци. Държат половината страна в шепата си. Съсипаха цяло поколение. Време ми е да се махна от София, и да осъществя мечтата си. Ще Го построя, пък каквото ще да става! Тези пари ми идват свише, и ще ми стигнат точно! След развода с Мери ще градя живота си наново!”

Но отново, кой знае защо, натрапчиво дойде споменът за нейното напускане. Заяви му директно, че й трябва въздух и пространство. Каза го властно и твърдо. Накара го да й помогне за огромното количество багаж. Обърна се и тръгна към летището. Към родния Ню Йорк.

Радослав Винков имаше много наследствена земя край Велико Търново, близо до село Балван. Продаде половината, а върху другата половина, умело влагайки всяка стотинка от „циментовата сделка”, построи красив чифлик: огромен, с дървени чардаци и резбовани чантии, ограден от красиви двуетажни къщички във възрожденски стил, отдолу – бял камък, отгоре – тъмно дъхаво дърво, голям и малък басейн, барбекюта, пътеки, постлани с каменни плочи, чешми, кладенец, чинари, дъбове, чимшири и бръшлян, сред които се криеше уютна гостилница. Всичко беше премислено, изфинено, изчистено като форма, с прости решения, но много приятно за окото. Нарече го „Имението”.
И хората започнаха да идват. От Търново, от Ловеч, от Плевен, чак от Русе, отбиваха се и туристи или такива, които пътуваха от Варна за София или пък обратно.

Успокои се Радослав Винков. Потръгна му животът. Вече и не помисляше за женитба. Отдаде се на плейбойски изяви, сякаш за да компенсира загубените години. Момичетата от околността сами идваха – той беше само на тридесет и шест, в силата си, богат и уважаван.
Избраха го за председател на местната туристическа асоциация, направиха го почетен член на ловното дружество, канеха го на важни срещи в Търново, запозна се с народни представители, кметове, с областния управител, стана и ротарианец.

Прекрасен живот. Земен рай.
Затова, когато тя се появи на прага му през един жарък и зноен летен следобед, му се доповръща, и не от изненада, а от чиста погнуса. В този момент не се случи нищо в душата му, често скицирано в романтичните филми – радост, прошка, или нещо подобно. Напротив. От позицията на преуспял мъж, местен фактор, с улегнала позиция, започна веднага:
- Как смееш да идваш тук, след като се опита да опропастиш живота ми! И за малко да успееш! Добре, че се махна!
- Виж, идвам да изкупя вината си.
- Моля??
- Да, Радослав. Искам да се смириш, както аз направих, да ми простиш и да чуеш това, което искам да ти кажа. Много е важно.
- Ще ми искаш пари ли? Знам, че в Ню Йорк едва си плащате тока!
- Не, Радослав – усмихна се тя, - пари имам достатъчно. Дойдох да те предупредя за нещо много сериозно, да избегнеш голяма злина, и така да спася втория ти живот, този след мен и моето напускане. Пък после, ако решиш, можем да се съберем отново.
- Ти си една идиотка! Как смееш! Мръсен американски боклук! Долна бяла свиня!
Мери не се впечатляваше, нито се обиждаше. Ако беше преди, сега да е грабнала нож или нещо подобно. В нея имаше коренна промяна.
- Разбери, Радослав, че аз развих пророчески способности. И искам да ти предскажа нещо много…
- Ти? Пророчески способности? Ха-ха-ха! Къде ги разви, в някой бардак в Куийнс ли? Или направо в Бронкс може би? Ха-ха-ха-ха!
- Слушай, точно след една година, на този същия ден, ще ти изгори къщата. Цялото имение…
- Марш оттук, наказание Божие! Ненормалница! Американска откачалка! Ти си за лудница! Нагла потомка на Дрейк! Махай се!
- Наистина ли искаш това?
- Абсолютно. Аз имам нов живот, не виждаш ли? От теб видях само позор и страдания, за какво са ми обратно те?
- Нали ти казах, сега всичко ще е съвсем друго и даже…
- Не искам да те слушам! От пиян женски парцал, незнаещ какво иска и с кого по-напред да преспи, си се превърнала в типична американска ненормална отрепка! Няма ли сега да ми кажеш нещо за Йехова или за Мормоните? А? Я чупка оттук незабавно!
- Добре, ще си тръгна обратно за Америка, щом така искаш, но поне запомни какво ти казах и вземи предохранителни мерки.
- Ще взема аз едни мерки, луда кучко! Не искам и секунда повече да чувам гласа ти! Вие всички сте банда психари! В романа „Луси Краун” на оня там Ъруин Шоу накрая майката и синът дори не отиват на гроба на баща си, убит във Втората Световна край едно френско село! За мен, за нас това е неразбираемо! И неприемливо! Махай се! Чао! Не, сбогом!
- А във една ваша реклама по радиото за изкупуване на стари автомобили за скрап единият мъж казва на комшията си: „Абе, Боре, тия от фирмата като прибират всичко старо и ненужно, защо не вземат да приберат и жена ми?” За нас пък това е тотално неразбираемо и неприемливо! Тръгвам си, сбогом и от мен, но вземи мерки, моля те!
- Ма-а-арш! Изчезва-а-ай! Лу-у-у-да-а! Идиотка-а-а! Ами неприемливо е за вас, незадоволени тъпи комплексарки, гадни, злостни, откачени, инфантилни, имбецилни, мъжемразки, нередовни, с дерайлирало съзнание-е-е! – Мери вече беше излязла, а той продължаваше да вика и да се дере след нея с пяна на устата.

Така всичко между тях приключи отново.

Животът на Радослав Винков продължи доволно и охолно, с много нови полезни контакти, добър оборот, красиви момичета, богат лов на сърни и глигани през зимата, нов американски джип през пролетта. Живот - прелест.

Настъпи лятото, и се случиха небивали горещини. Жегата мореше хора, добитък и природа. Започнаха горски пожари.
Трагедията не подмина и землището на Балван. Изгоряха хектари гора и ниви, а огънят се прехвърли към къщите. Имението беше защитено откъм север от дере с малка река, но откъм юг могъщата дъбова и букова гора пламтеше като барутен погреб, и подпали чифлика.
Дървеният покрив пое бързо огъня, пращеше като голям сух клон. Чардаците лумнаха и се сринаха. Основната сграда изгоря. Пламъкът се предаде на беседките, дървените подпори на лозниците, и оттам унищожи двуетажните възрожденски къщички. Дъбовете и чинарите в чифлика изгоряха и те, като факли. Всичко замина по дяволите.

За Радослав Винков това беше непосилен удар. Раят му рухна в един миг. Избяга, за да се спаси, заедно с прислугата чак горе, на паметника на Балванската битка, и от гранитния плочник наблюдаваше как Имението потъваше в пламъци, черен и бял дим, докато се превърна в огромно агонизиращо кървавочервено желе, по краищата тлеещо в оранжево. И накрая нищо - пепелище.
Завърна се в малкия и тесен, стар софийски апартамент. Започна да води дребен и мизерен животец. Работеше на парче като служебен адвокат, едва се прехранваше. Самотен, огорчен и неудачно провалил се, за него светлината на деня се изгуби.
И тогава му дойде мисълта: Значи, тя е искала да го спаси? Да изкупи вината си? Да се съберат отново? Дойде чак от Америка, за да му каже лично предсказанието си! Да спаси имота на живота му! А той я изгони!

С голяма мъка намери адреса на електронната й поща, преравяйки стария, забравен компютър в овехтялото и омразно жилище.

Написа й: „Обичам те!”

На другия ден дойде отговор:

„Мери не се занимава с любов. Мери е пророчица. Ти все забравяше, че фамилното ми име е Форчън . Мери Форчън. Предсказвам борсови скокове и крахове, цените на петрола, стачките в Тайланд, превратите в Африка, всичко. Чрез мен много магнати станаха три пъти по-богати. Ти изпусна пророчицата и загуби всичко. Фортуна беше в дома ти и ти я отпъди. Защото си роден неудачник.

P.S.: В момента консултирам Дж. П. Морган. А на хоризонта се задава следващият ми клиент – Доналд Тръмп.”


Септември, 2008 г.
Светослав Нахум