автор: krasnoludek

Нали уж за това е споделената любов-
за да ни прави щастливи?
Защо с нас не стана така?
Защо ме караш да страдам толкова?
Защо вместо да дадеш смисъл на живота ми,
ти съвсем ми го отне?
Защо вместо да се усмихвам само при мисълта за теб,
аз търся къде да заровя лицето си.
И да плача.
Защо вместо да треперя от радост преди срещата ни,
аз стоя и се чудя-
с какво ще ме нараниш този път.
За какво ще плача на връщане в тъмния,
проклет, изтърбушен трамвавай,
който е катафалката, в която всеки път донасям
многократно перфорираните си чувства към теб.
Защо? Защо? Защо?
Защо стана така, кажи ми!
Не, всъщност не ми казвай.
Нямам нужда да бъда виновна- отново.
Виновна съм само за това,
че ти поверих сърце от китайски порцелан,
а ти го взе за нечуплива китайска играчка
(Само да вметна- такава няма).
И сега какво?
Уж споделената любов ни правела щастливи.
Може и да е така, не зная,
с тебе няма как да го разбера.
Но ще те науча, ще ти дам да разбереш-
сърцето ми не е за еднократна употреба-
използваш и хвърляш.
То ще ми трябва и занапред, за разлика от теб.
Така че- долу ръцете от него!
И само ми поясни- защо по дяволите стана така...