автор: Dimi

Шишковците заглаждаха сърца така вкусно!
Сякаш шоколад, намазан по бузите им, за да ми се прияде.
С цвят на прясна шунка, те издишаха думите си като пуканки,
но не винаги улучваха. Щастието бе в бюфета им.
Аз щипех щедрите им очи и пълните ръце.
Но щом изпълзеше сълза, топла като чай,
устата ми се пълнеше със слюнка от сладкия пандишпан
и южните плодове по него, от който бяха телата им.
Не ги харесвах, защото граничеха със запад и изток,
със север и юг, а аз заемах само една точка,
неподвижните им макаронени коси
минаваха край тънките ми дръжки без ябълки –
и правеха от тях пай, гарниран с ягодово сладко, за да ме усмихнат.
Не харесвах развалените им зъби, и несдъвканата храна,
когато ми говореха, а колко малко е трябвало,
за да видя яйца на очи и Milky way, в гърлото на вселената,
пилета да излитат из устата им
и агънца да проблейват, точно тридесет и две,
ясен глас, покана да вляза в техния фен-клуб,
клубът на дегустаторите на вкусна кухня,
чиято чанта е съкровището на Али Баба,
само да кажа „Сезам”. Колко са чакали
кльощавата ми гривна да изпълни мечешката им прегръдка.
Натежалите им лози, прекипелият чайник,
вечно дъвчещите едри челюсти играят с въображението ми
за чепка грозде от лозето на Торбаланите,
червени като великани, за които съм само червейче.
Едрият им нос завършваше с боровинка,
диненобузести и черешооки, окапани с черничево сладко,
едва ли е само това, но то стигаше, за да се почерпя,
да заговоря езика им, да погледна в черупката,
и да открия сладолед, а по-надолу тиквички с кисело мляко и чесън,
винаги е отворено, за филия с фъстъчено масло
и чаша топло мляко в хладното утро,
четливи като усмивка в две топли думи.
Да, представих си как заприличвам на тях,
чинията ми никога не се изпразва,
пълна с всякакви вкусни неща,
а аз от вейка се превръщам в пълна ягодка, и това не е кошмар.
И аз като тях се усмихвам на минаващите,
за да не ме наранят, или да закусят с мен, злоядата. Шишко!