автор: mysticism

Той се беше разположил на една маса до вратата и при всяко нейно хлопване вятъра подхващаше жълтата салфетка от масата му.
След изящен пирует във въздуха, тя се озоваваше на пода. Всеки път загадачният и леко зловещ мъж се навеждаше и вдигаше падналата салфетка, след което я поставяше точно до непокътната си вилица. Тази подредба се запазваше до нахлуването на следващия полъх на вятъра. Посетителите на заведениято се взираха, потънали в недоумение и наблюдаваха, как за пореден път непознатия се навеждаше спокойно, за да вдигне от земята късчето хартия.Те очакваха да дочуят песента на звънчето, за да се обърнат и да проследят упоритите действия на мъжа. Наблюдателите се надяваха странникът да се пречупи и да се откаже. Иначе трябваше да се пречупят те...
Бърканите яйца в чинията му отдавна бяха изстинали, а той все още дори не бе се докоснал до тях. Сякаш му беше достатъчно да ги наблюдава, за да ги поглъща с поглед.
Звънчето отново бе събудено от открехващата се врата. В заведението влезе майка с дете. Детето погледна мъжа и се усмихна сякаш разгда някаква тайна. То се отскубна от ръката на майка си и изтича до масата на непознатия. Погледна го право в очите и го попита:
„Ти от къде идваш?”
Мъжът се усмихна и отвърна:
„А ти как мислиш?”
Детето се разсмя и точно в този миг майка му го дръпна ожесточено за ръката, за да го отдалечи от масата на зловещия странник. Тя се наведе ядосано, разстърси го и му рече:
„Нали съм ти казвала да не говориш с непознати! Особенно с такива непознати! Нима не усещаш , че е лош човек!”
Момченцето се ококори и прошепна:
„Но мамо той свети и никак не е страшен.”
Тогава майката продължи настървено да го хока, а детето се предаде и просто престана да я слуша. Тя го заведе до най-отдалечената маса , а то продължаваше да се усмихва на своите собствени фантазии, който прелитаха в ума му.
В този момент реших ,че трябва най-сетне да отидо при него. Знаех, че стой там, за да демонстрира безграничното си търпението и просто отброява времето навеждайки се отново и отново за салфетката. Странникът ме очакваше! Всяка частица от тялото ми го усещаше. Бях леко настръхнал, но знаех че ще чака колкото е нужно, докато се престраша или пък не се престраша...беше едно и също
Тогава погледите ни се срещнаха за първи път, откакто бях влязъл в заведението преди два часа. Аз потръпнах, а той остана невазмутим. Тогава нещо ме придърпа. Някаква сила започна да ме тегли към неговата маса и не можах да намеря съпротива, ровейки в цялата си същност, която да я възпре.
Накрая заех мястото срещу него, без дори да продумам. Той ме погледна, като в очите му се четеше единствено любопитство, хвана вилицата и загреба за първи път от отдавна изстиналите бъркани яйца.
„Посетителите е редно май да се представят.” – изрече хрипаво непознатият.
Аз бях потънал в мълчание и не знаех как да накарам устните ми да се отлепят една от друга и да напуснат сигурната и безопасна позиция на тишината. Дълго време не можах да отговоря на отправения към мен въпрос. Нима тази притегателна сила беше плод на умореното ми от годините въображение?
Накрая отвърнах плахо:
„Аз съм Владо”
Мъжът преглътна залъка си и попита:
„Владо какво те води на моята маса?”
Аз се смутих:
„Не зная....АЗ....Аз....Просто не зная. Помислих си, че Вие чаката мен!”
Непознатият се засмя дружелюбно и ме погледна с дълбоките си сини очи:
„ Нека се оттървем от това досадно Вие, говори ми на ти. Аз никого не чакам, по-скоро ти ме чакаше, аз само наминах, за да ти дам шанс да зададеш въпроса си”
„Какъв въпрос мога да имам към теб, та аз дори не те познавам. Ето един логичен въпрос . Кой си ти ?” – отвърнах учудено и леко раздразнено аз.
Страникът продума съвсем непринудено и спокойно:
„Аз съм Дявола”
В същия този миг вратата се отвори с трясък, придружен от щурмуващ вятър. В заведението нахлу група от работници дошли да утолят глада си.Салфетката литна и отново се приземи на пода. За първи път неознатият не се наведе, за да я вдигне.
Аз не знаех какво да промълвя и дали изобщо да го сторя. С цялата си душа копнеех да се надигна, да наругая този умопобъркан и да напусна глупавото заведение, но нещо ме бе закотвило за стола. А мъжът ядеше с изненадваща наслада своята отдавна изгубила вкуса си порция бъркани яйца.
Прекъсвайки и разпилявайки на малки късчета мълчанието той изрече:
„Е ще питаш ли или вече забрави въпроса поради който ме призова?”
Нещо в мен проработи на бързи обороти и аз почти извиках възмутено:
„Не зная дали си Дявола. Не зная и защо си тук. Не зная и защо аз тази сутрин съм тук. Никога преди не съм посещавал това заведение. В миг на отчаяние предходната вечер призовах на глас Дявола, за да му поискам обяснение за всички тези беди и нещастия, които ме заливат като лавина през целия ми живот. Но това не е въпрос, а проклятие. Проклятие извиращо от цялата ми орис, поради която аз трябва всеки нов ден да почвам с битка, битка срещу поредния демон които си изпратил, за да вилнее в живота ми. А битките са уморителни, мисля, че вече нямам достатъчно сили, мисля, че почвам да се предавам.....ще загубя”
„Ами вземи се предай най-сетне.” – изрече невъзмутимо Дявола и сякаш с този съвет се надсмя над целия гняв, който кипеше и извираше от мен
Аз го погледнах и през зъби изскърцах:
„Това искаш нали? От толкова време това кроиш. Отредил ли си място вече в Ада за душата ми?”
Дяволът остави вилицата и ме погледна право в очите. Неусетно започнах да различавам светлината, която се процеждаше от тялото му. Може би малкото момченце имаше право – зловещият мъж наистина светеше.
„ Всъщност, въпреки че сигурно ще те разочаровам – аз нямам Ад. Не обичам да стоя сред жупел и горещината на огъня. Мисля, че ме влекат повече морските простори. А теб? Единственият, който жадува да страда сред огнени мъки, си ти самият и сигурен съм, че ще ти хареса в Ада, който си изградил за себе си. Оплакваш се от битките, а нима не се досещаш, че пълководеца решава дали да започне войната и кога да я приключи? Там на бойното поле, там където има съпротива, там се ражда битката. Когато престанеш да оказваш съпротивата ще свърши и безсмислената ти война със самия себе си. Токава ще изчезне и умората... умората да си просто човек.”
Аз го погледнах изненадано. Думите, който извираха от устните му никак не бяха демонични..
Тогава реших да се уверя:
„Ти убеден ли си, че си именно Дявола, а не някой негов слуга, който той е пратил при мен поради липса на време? А дали не си просто един случаен луд. И който и да си – Дявола или побъркан странник, нима дори няма да се опиташ да купиш душата ми?”
Дяволът се засмя:
„ Нямам намерение да доказвам на никого кой съм. Аз изисквам ли от теб да ми доказваш, че си Владо? А ти убеден ли си, че наистина си Владо? Но странно е, че вие, хората, винаги виждате олицетворението на цялото вселенско зло в единствения, който се усмелява да ви изрече истината - Дявола. Човешки приумици. И после как няма да ме изобразявате с рога, копита и опашка. Искаш оферта от мен за душата си? Това ли е единственият начин, за да се почувстваш своята ценност, уникалност и съвършенство. Защо ли изобщо дойдох? Не зная какво мога да ти разкажа, което може да промени представите ти – ти си толкова силно убеден, че аз съм първопричината и източника на всички твои несрети и беди.Но нека заедно се опитаме да си припомним”
„А нима не е така? Нима не блянуваш моето падение, падението на цялото човечество?” – извиках като малко ядосано дете, което не може да се откаже от играчката си и я защитава с викове и тръшкане.
Дяволът се разсмя толкова звучно, че всички присъстващи в заведението се обърнаха да погледнат откъде идва този бурен смях. Тогава сервитьорката дойде, за да изкаже негодуванието си и намръщено и сърдито профуча:
„Цял ден ли смятате да стоите тук и да заемате масата на тази смешна поръчка. Вижте какво аз работя за бакшиш, затова или поръчвайте и пригответе солиден бакшиш за мен, или напуснете заведението!”
Дяволът се обърна към мен и попита:
„Е ще си ходим ли приятельо или ще поръчваме? Искаш ли да получиш отговора, за който ме призова или напразно съм патувъл до тук?”
„Ще поръчаме” –извиках непреклонно аз и се обърнах към сервитьорката – „Донесете порядъчна закуска за двма ни и рестото от тези пари запазете за бакшиш.”
След ката момичето се отдалечи, аз отправих своя поглед към зловещия мъж. В блясъка на очите ми можеше да се прочете очакването, което бликаше от мен. Той усети какво исках да го попитам и започна да говори без да става нужда да изказвам гласно своя въпрос.
„ Всъщност всички събития които ти определяш като беди, са твои рожби. Ти сам избираш, какво ще те сполети и твориш своя собствен уникален избор във всеки миг. Искаш някой друг да поеме вината – да това е желанието не всеки неосъзнат творец. Но знаеш ли ти си излят по божия образ и подобие, ти си творец, ти си създадел на твоята персонална реалност и на твоя вълшебен сън. Не харесваш какво сануваш, преследват те едиснтвено кошмари, тогава промени позата, в която заспиваш още днес. Всеки един параметър от твоя живот е тук, защото ти си го избрал, ти си пожелал да изпиташ тези усещания, да опознаеш иманно тези изживявания. Страдаш дълбоко и обвиняваш напосоки за случващото се, вместо да го приемеш и да си благодарен за мъката, която е твоя най-верен водач. Истината е, че страданието е импулса, който ти напомня, че е време да смениш посоката. То, също както температурата, е синдром за болестта но на душата ти. Болката е дар, който трябва да прегърнеш, защото тя те опътва и ти показва, че трябва да промениш действията, за да промениш последствията, за да можеш да се огледаш и да изпиташ истинска наслада и благодарност за твоята уникална реалност. Мислиш си че съм дошъл, за да обладая душата ти и да те поробя, но истината е, че ти вече сам си се поробил и обитаваш клетката на граничността. Но тази клетка си я сковал ти сам със собствените си длани. Аз не съм определял в какво да вярваш! Ти единствен си решил да забравиш, че си творец, да изпъдиш от съзнанието си най-скъпоценното умение, умението да извайваш прказки със своето длето на мисълта. Но избирайки да го прогониш, ти не можеш да го изгубиш напълно и завинаги, защото някъде там дълбоко в теб се е сгушило семенцето на творчеството. Не можеш да избягаш от субстанцията от която си изграден, не можеш да се криеш за вечни времена от способността да създаваш, след като това е заложено в твоята божественост. А ти човеко си изтъкан само и единствено от божественост и любов, също както и аз. Наричат ме Дявол – да под това име ме познават, защото дръзвам да се поставя на една плоскост с Бога, защото дръзвам да поставя вас, човеците и всички земни и неземни същества на същата плоскост. Но вие винаги ще носите божествената искра и въпреки, че я отричате, няма да успеете да я потулите във вечна забрава. А тя искрата свети въпреки вашето неверие. Ще дойде уречения ден за всеки от вас, в който ще си спомните... Мнозината, на които доверих истината ме нарекоха Дявол, защото смятат, че искам да покоря душите им, като ги накарам да се отрекат от Бога. Но аз никого не карам да се отрича или да ме следва, а да се познае като единствения и творящия Бог. Ти си несравнимата същност, която може да накара живота ти да разцъфти, затова спри да се бориш срещу собствените си творения, защото в мига, който спреш борбата и се насочиш към рисуването на нови и прекрасни пейзажи, старите ще замрат в забравата. Още в началото на нашия разговор ти дарих съвета, който гласи, че предавайки се ти най-сетне ще спечелиш битката. Това е завета. Това е моето послание.”
Дяволът замлъкна и започна да закопчава палтото си. Аз гледах объркано и не можех да продумам. Той стана, хвърли ми един бегъл поглед и без дори да се сбогува тръгна към вратата. Поспря се и погледне към малката главица на детето и в този миг то се обърна усетило взора на страника, пронизващ гърба му. Усмихна се и помаха добронамерено на зловещия мъж. Дяволът също се усмихна широко и ведро и излезе. Изведнъж светлина премина пред очите ми и сякаш звезден зноп ме прониза. Всичко около мен се завъртя с голяма бързина и от всеки край на заведението извираха искрящи звезди от светлина. Аз станах от масата, навлякох набързо палтото си и тръгнах към вратата, убеден, че трябва да настигна Дявола. Сервитьорката извика след мен, че поръчката вече е готова, но аз дори не се обурнах, за да и отвърна. Нямах време за това, трябваше да догоня зловещия мъж. Трябваше да разбера! Излязох навън и ме лъхна мраз, огледах се и го видях как стои точно на ъгъла, спрял се преди да завие и да се изгуби завинаги. Беше с гръб към мен, неподвижен силует сред сивотата на града, но аз знаех, че ме очаква, че ми дава шанс за последния въпрос, за най-важния въпрос. Аз се провикнах:
„След като ти си Дявола, трябва да знаеш как да призова Бога?”
Той се обърна бавно, погледна ме мъдро и отговори:
„Ако призовеш Бога, ще се отзова отново аз, защото аз съм Бога. Вие сте ми дали различни имена и аз отговарям на всички тях, за да съм ви угоден!”

Той бе на достатъчно голямо разстояние, но аз чух гласа му силен и уверен, сякаш стоеше точно до мен. Тогава Дяволът се обърна и зави зад ъгъла, а мястото където стоеше до скоро сякаш беше по-светло, по-истинско, по-красиво – три думи описващи святост.

Аз се огледах. Толкова много сгради, толкова много улици, толкова много избори. Свлякох се посредата на сивия град и се разридах. Това бе мига, в който най-сетне се предадох.