автор: res

1.
Намразих бялото - ми каза рибата.
Намразих пяната под водопадите,
тъй трудно е, когато падат думите,
води и залези. И е така болезнено
във разреденото присъствие; това
приплъзване нагоре, последвано
от хрип на сриване; така безлична
е посоката, а погледът - тъй сляп
от равноденствия. Ах, бялото как
мразя - каза рибата, когато тръгвах.
Не знам дали прочете по гърба ми,
че пяната е празното, което отново
пълни с въздух тъмнината. И мразя
рибата, когато въздухът е кратък…

2.
Просъхващите кости на мечтите
вълната на дочаканото не подмина -
разчеса нишките от “искам”, “няма”,
“догодина” и с кикот ги дари със плът.
Така е гладко, толкоз гладко - без белег
и без път, ни кротък, нито див…
В очакване на отлива съм жив.

3.
Двугърби, силуетите на дюните се плъзгат
по хремавия нос на времето. Претриват
пясъка от спомени, забъркват го с маята на
очакването. Ще трябва време този хляб да
бухне. И капчица вода, която да преброди
брадясалите бузи на мълчанието. И сол…
И сол ще има - тя винаги открива раната.

4.
Съблечените летни дрехи завиха
корените на дърветата. Присвити
някъде в дълбокото и летни думи,
новите ми лудости, и глуми нови
яростно почесваха отлюспващите
се остатъци от слънцето на юли.
Пристъпват риби, преброили до
капка сенките на свойте вирове,
изправени на пръсти, с погледи
вторачени, очакват новата вода,
която ще отрони нови пътища -
тъй лакомо прикътани от лятото.
И аз - във своите пространства -
звънтящо разпнали предела си,
очаквам есенното пълноводие…
Защото бистрата вода е мъртва.

5.
Потрепнаха прехапаните устни на мълчанието.
В очакване настръхнаха и спорове, и порещи
плътта ни с многодумие. Обречена от своето
призвание словесната планета тръпнеше
готова да посрещне прилива при новолуние.
Попуканите устни - в премълчаното (едно
магаре, кон, леген и пика) - задвижиха
крилете мелнични. Потръпнаха плакати,
плач и злоба, подхвърлена монета, стон
и страх - тъй пламенни и ярко делнични…
И тръбно тихо, убивайки шума моторен,
кръвта в усмивката ми проговори.

6.
Морето се разделяше със себе си.
Потегляха забравените пристани
и плажове закотвени в хотелите.
Пристъпваха настръхналите дюни
венците си от тръни недолюбили,
с вълнистата походка на камили
и пясъчните замъци си тръгваха.
Една след друга го прегръщат
завърналите се в прибоя думи -
на изток само вятърът изгрява
и някой се разделя с бреговете си.