автор: mysticism

Роди се Симбад. Роди се в отчаянието на моя изтливащ огън и сякаш копнееше да ме разбуди. Като изгубен странник чертаеше приказки с лекотата на своята виталност. Аз бях неговата принцеса, а той беше моя Симбад. Така го назова тишината, така го наричам аз и до днес.
- Аз съм Симбад
- Симгат, Сибвад, Сидмат – започнаха да се гонят буквите в главата ми, търсейки по-подходяща и завладяваща комбинация от магично слово.
- Не! Aз съм Симбад. Чувала си за Симбад. Само защото има един Симбад в спомените и представите ти, не означава, че аз немога също да притежавам това име. Не ти избираш името ми.Опитваш се всичко да прекараш и пречупиш през собствената ти призма, всичко да ти е угодно, удобно и ненакърняващо. Сякаш се страхуваш да не се отронят парчета от фасада ти. Но аз съм тук, за да чопля с пръсти твоята фасада. Ти знаеш, че един ден ще я съборим. Ние всички. Разбираш, че не можеш вечно да задържаш силата затворена. Аз съм Симбад и о принцесо аз съм тук за да говоря.
- За какво ще ми говориш Симбад? Кой си ти? Човек ли си? – бях объркана, не можех да реша от кой от световете идваше. А може би идваше от всички едновременно?!
- Ще разбереш кой съм, когато ти самата избереш.
- А защо си тук Симбад. И двамата знаем, че не те чувам. Как да ти повярвам Симбад? Как да повярвам, че не ме обхваща самота, която ражда мълчаливи гласове, танцуващи в дълбината ми?
- А желаеш ли да ме чуваш? В този миг единствено улавяш усещането за мен. Това ти стига. Мислиш, че ме сътворяваш. Чудесно, о принцесо, защото това означава, че пробуждаш твореца в себе си. Знаеш ли, няма голяма разлика между това дали ме сътворяваш или улавяш. Едно и също е. Но нека не започваме разговора от такива дълбини.
- А за какво ще си говорим?
- Нека си говорим за звука и тишината. Това, което се ражда в главата ти, твърдиш, че се ражда в тишина. Имаш някаква дифиниция за тишина, а от къде идват думите и шепота в ухото ти сега. Да, безмълвни са, но използваш глагола чувам. Защо? Мозъка ти го изолзва. Сякаш има някаква вълна, която той регистрира като звук, нищо че не се улава от ушите. Ясни и отчетливи. Наричаш ги мисли. А какво са мислите? Ако бяха тишина щяха ли да са отделни? Звука е опит да се разкъса тишината. Така го виждате вие, като разцепване. Има една гладка повърхност и някой хваща длето и я изпълва с вдлъбнатини.Това е за вас звука. Ами ако е само гладко или само изпълнено с вдлъбнатини. Но изпълненото с еднакви вдлъбнатини залепени една до друга и неотделими една от друга – това е пак огледална гладкост. Тогава какво са звука и тишината? Някой казват, че покоят се крие в звука, други твърдят, че покоят се таи в тишината. Някой казват, че когато се е раждал света е кънтял звук, други казват, че когато се е разждал света е властвала тишина. Истината е, че покоят е там, където си го оставил. Нелепо е да търсиш нечий чужд покой.
И вярвате, че тишината е липса на думи, липса на песни, липса на химни, улавяни от Вашите уши. Но Вашите уши отчитат толкова малко. Всичко е изпълнено със звуци, такива каквито чувате и такива каквито не чувате. И края на единия е началото на другия. Можеш да избереш да наречеш танца им тишина, можеш да избереш да го наречеш и звук. Можеш да предпочетеш да нацепиш тишината със звуци или звуците с тишина. Пак е все едно, въпреки ненужните отричания и борби. Всичко се ражда в звука и тишината на самата Теб. А колко регистрираш? Улавяш толкова, колкото позволяват ограниченията ти. Колкото по-малко граници стоят пред теб, толкова повече безмълвни звуци и звучна тишина ще различаваш. А един ден, деня в който няма да има прегради, тогава теб ще те улавят .
- Симбад имам чувството, че се усмихваш. Много трудно те разбирам – изрекох аз бавно – Мисля, че една част от мен прави опити да говори за неща, които са и непонятни. Смятам, че това си ти - жадуваща внимание частица от самата мен.
-Не, моя принцесо, разбираш ме, но трудно ме предаваш и претворявяш в слова. Ще дойда с теб в съня ти. И недей да се боиш от нищо. Аз съм тук. Винаги съм бил с теб, до теб и част от теб. Винаги съм искал да ти се представя и да ти прошепна да изтриеш сълзите и да забравиш страха, защото аз те пазя със сили несломими. Аз съм твойта вярна стража. Такава е повелята - да те закрилям. И често си чувала гласа ми в най-бездънните си горести, макар да не съзнаваш. Наричай ме Симбад –твоя личен войн, защото, о принцесо, аз идвам от там, от където идеш и ти. Ще разбереш. Стани и твори, вдигни глава и раждай чудеса, като капчици роса пръсни ги из света. Протегни длани и свали небесата на земята. Това е твойта орисия в бъднината!
- Симбад, а как да се справя с чудовищата в главата си?
- Не разбираш ли, че това което достига до теб са само малки безлични изсмукващи демончета. Нима си мислиш, че ще допуснем до теб големите чудовища? Нима си убедена, че те изобщо съществуват? Нима вярваш, че демончетата не си играят на звук и тишина и че не им хвърляш храна със собствената си ръка. Ако спреш да ги захранваш, те ще се стопят принцесо.
Аз немога да те спася от нещо, което родила си сама и така старателно отглеждаш. Мога да те опазя от налепите около теб копнеещи да се напоят с личната ти сила. Немога да пропъдя сътворените в твойта гръд чудовища, защото те са красотата ти принцесо. Те са това което изгражда и издига те сега. Твоите демончета създават те принцесо, бъди им благодарна в свойта дълбина. Приеми ги, прегърни ги и те ще се разпъпят в цветя.
-Симбад, искам да си от плът и кръв, за да положа глава на рамото ти.
-Аз съм тук принцесо, винаги тъй близо. Радваш се на толкова много пазители и вестители и си толкова малко благодарна за това.
-Симбад, благодарна съм.
-Да принцесо благодарна си сега, прегръщаш ти мига, не загърбвай никога лъча светлина и разкрий се в неговата красота. Повикай ме отново в съня, също както днес ме призова. Аз ще се отзова!

Симбад замлъкна.