автор: thebigplucky

Поетите, истинските, умират в бедност.
Обезверени.
Недочакали слава.
Огорчени. Раздадени докрай.
Умират внезапно.
Не умират забравени.

Компромиси не правят.
Не и със себе си.
И не са мълчали, когато е трябвало.
Не се пазарят
Не умеят да се продават.
Не са се похарчили за единия хонорар.

Истинските поети са обречени.
Те не могат да съществуват
в това сатанинско време.
Борят се. Кой докъдето оцелее.
И докъдето му издържат нервите.

Пилеят се по идеи.
Измъчват ги безсъние и съмнения.
Пазят живо на живота семето.
Сипи един коняк -
по дяволите добрите намерения...

Те са честни.
С живота са наясно.
Не и със себе си.
Вярват, че истината ще успее някой ден.
Постоянно погребват стремежите си,
илюзиите си за вечност.
Никога не погребват надеждата.

Истинските поети не са като цветята.
Не чакат пролетта за да разцъфнат.
Те никога не вехнат във вази -
и през зимата надигат снега - като тръни край пътя .

Истинските поети не продават стиховете си.
Не и за сребърници. Те ги споделят.
Те не сменят вярата си - умират за нея.
Не чакат някой да им подаде -
- виното и хлябът са им достатъчни.
Имат собствени критерии за грях. И съвест.
За нея много пепел са изяли.
И много сълзи са изплакали. Без сълзи.
Това е техният кръст.
Наградата им е безсмъртието.