автор: Maglo

Една сълза бавно се спусна по бузата и`. Малка капчица, събрала в себе си силата на мъката, бавно търкаляща се надолу по лицето на Лили. Сълза, изтръгната от отчаянието и понесена във вихъра на тъгата. Погледът на момичето се рееше някъде в дълечината сякаш се взираше в нищото. Очите и` продължаваха да излъчват отчаяние, което бе примесено с отчуждение. Сякаш тя не принадлижеше на този свят и светът не беше част от нея. Тя не забеляза дори едрите капки дъжд по ръцете и раменете си. Беше се потопила в скръбта си и не искаше да разбира какво става около нея. Просто стоеше на възвишението, далеч от всичко позното. Дъждът постепенно се усили, но тя не желаеше да го осъзнае. Единственото, което искаше, е да си върне стария живот, да си върне отнетото щастие.
Искаше отново по-малката и` сестра да се усмихва, искаше отново да прегърне майка си и баща и` да обещае, че всичко ще е наред. Но тях вече ги нямаше.
Все още си спомняше ясно деня, който преобърна живота и`. Точно се беше върнала от училище, почиваше си пред телевизора и тогава телефона звънна. Лили вдигна слушалката и чу просълзения глас на баба си:
-Миличка, незнам как да ти го кажа…- още при първите и` думи тя разбра, че нещо не е наред.- Те…те няма да си дойдат. Докато са се връщали колата се е преобърнала по склона на планината…Пътя е бил заледен и … те са…
Лили вече не чуваше нищо, слушалката бавно се изплъзна от ръката и`, тя седна на дивана и погледна към телевизора, но всъщност не го виждаше, гледаше родителите си и малката си сестра, някъде назад във времето. Тя постепенно се потапяше дълбоко в миналото и отказваше да разбере, че тях вече ги няма. Не можеше да приеме, че тези, които е обичала най-много, могат просто да изчезнат от живота и` и да не ги види повече.
От този момент нататък животът на момичето се промени коренно. Първоначалната реакция на отхвърляне на действителността постепенно се замени с чистосърдечна мъка, а след това прерастна в депресия. Погребението премина без нейното съзнателно присъствие. След това тя замина на село при баба си, за да прекара едноседмичната почивка, която получи от училище.
Дъждът продължаваше да се стича по нея, но тя не го усещаше. Цялата беше мокра, но не и` пукаше. Вече нищо нямаше значение, всичко изглеждаше безсмислено. Ако можеше само да се свие в леглото си и да забрави или да се превърне във врабче и да отлети някъде далеч, далеч от всичко свързано с живота и`…
-Лили, прибирай се.- Бабата на момичето стоеше на оградата и я викаше.- Лили ще настинеш. Хайде ела!- Тя не реагира.
-Лилия, какво ти става! Отивай вкъщи, чу ли!- Този път тя се сепна, погледна към баба си и едва сега разбра, че е мокра. Изтича към къщи и трясна вратата след себе си.
-Преоблечи се и си изсуши косата!- Викаше след нея старата жена.- Не искам да ми се разболяваш точно сега.
Лили не и` обърна внимание, а изкачи стълбите, влезе в стаята си, заключи се и се просна на леглото. Все едно беше дали ще се разболее или не. Взе едно списание и започна да го прелиства, но много скоро буквите се размазаха от навлажнените и` очи.
Скоро мъката беше заглушена от сънят, който я обгърна, но и той не бе спокоен. Лили стоеше на една скала и гледаше към бездната, разкриваща се пред краката и`. Дъното едва се виждаше, обгърнато в полумрака. Изведнъж разстоянието започна да се скъсява, тя не чувстваше канарата под краката си, а усещаше как пропада и се носи право към скалите долу. Някой викаше името и` като далечно ехо. Точно преди да достигне края на пътуването си Лили рязко отвори очи и осъзна, че се намира в стаята си. Все още беше разтреперана от ужасния кошмар, малки капчици пот бяха избили по нейното лицето, а всеки един мускул на тялото и` се беше стегнал от напрежение в очакване на фаталния сблъсък.
Бабата на момичето чукаше на вратата и я викаше. Лили стана от леглото и отключи вратата. Старата жена изглеждаше разтревожена и когато я видя реши да я смъмри.
-Защо си се заключила?!-почна тя.-И не си се преоблякла!
Лили я погледна някак безразлично.
-Ще правя каквото си поискам!-отвърна троснато момичето и седна на леглото си.
-Виж мила, -продължи по-меко старицата- виждам, че си разстроена. И на мен ми е много мъчно, но трябва да разбереш, че в живота стават и такива неща. Не можеш вечно да тъжиш и да си нещастна. Заедно ще го преживеем, но и ти трябва да ми помогнеш.
Момичето не отговори, а само отмести погледа си към прозореца, който гледаше към градината. Очите и` отново се рееха някъде в далечината, а бабата си помисли, че тя дори не я слуша. Седна на леглото до Лили и продължи:
-Когато се върнеш на училище ще се преместя с теб в града и двете някак ще се справим. Дотогава ще си починеш малко при мен, но ми е болно на сърцето да те гледам така. Ще се постараеш ли да го превъзмогнеш?- попита тя и отправи въпросителен поглед към внучката си.
Лилия бавно извърна поглед, погледна я в лицето и леко кимна. Бабата въздъхна облекчено и се запъти към вратата. Леко се разколеба преди да излезе, обърна се и промълви:
-Само ми обещай да не правиш глупости, чу ли?! За всеки случай ще го взема- и докато казваше това, извади ключа от ключалката и затвори вратата.
Момичето отново се тръсна на леглото и се замисли. Единственото, което желаеше сега, е да я оставят на мира. Чувстваше се безпомощна, съкрушена, загубена и уморена от хаоса в главата си и скоро отново потъна в кошмарите си.
През това време старата жена трескаво ровеше из чекмеджетата, тършуваше из стайте и вадеше всичко, което изглеждаше опасно- лекарства, ножове, отрова за мишки, препарати за миене, алкохол, някакви съмнителни билки и какво ли още не. Докато вършеше това постоянно си мърмореше със сълзи на очи:
-Горкото момиче! Как можа да се стигне до тук?! Горкичката, та тя е само на 15! Боже, защо ни отне щастието и защо ми стоварваш тая участ! Какво да правя Господи! Помогни ми само да я опазя да не направи някоя глупост…
След като реши, че е открила всичко възможно, събра тия неща и ги заключи в малкото килерче под стълбите и скри ключа. После се опита да приготви вечерята, но докато режеше салатата ръцете на старата жена се разтрепераха и очите и` се навлажниха. Тя не издържа и се стовари на стола, отдавайки се на мъката, разтревожена за бъдещето и тъжаща за миналото…
* * *
Лили стоеше на брега на някаква река, но всичко наоколо беше някак прекалено спокойно и леко размазано. Не се чуваше песента на птичките, не се усещаше и най-лек полъх. Никакво движение. Сякаш времето бе застинало в някаква странна, леко размазана форма. Не беше влажно нито задушно, но не беше и прохладно. Въпреки това студени тръпки полазиха момичето. Беше сумрачно и не можеше да се определи кое време на деня е, защото небето бе покрито със сивобели облаци, а наоколо имаше лека мъгла. Реката не беше много голяма, само десетина метра широка. Водата се движеше неестествено бавно и изглеждаше много мътна, така че не можеше да се разбере колко е дълбоко. Лили се чустваше много самотна и изостовена. Огледа се, но наоколо се виждаха само дървета, нямаше никакви пътеки и не знаеше как да се махне от тук. Постепенно страхът започна да я обзема. Безпокоеше я това неестествено спокойствие. Чустваше се като във филм на ужасите, само дето не се чуваше напрегнатата музика и липсваше убиеца с големия сатър. При тази мисъл тя леко се усмихна, но от това не и` стана по-добре. Приближи се към реката и седна на брега. Във водата се отразяваше изкривеното и` отражение, но чак сега тя осъзнаваше колко много се е променила: слабото лице на момичето беше много бледо, а мъката изразена в дълбоките черни очи сякаш я превръщаше в друг човек. Беше отслабнала и изглеждаше болнава. Само черната коса, спускаща се на вълни до раменете, не се беше променила.
Лили взе камък и ядосана го запрати към образа си. Отражението леко трепна, но когато водата се успокои и` се стори че вместо себе си вижда малката си сестра. Момичето се стресна и се изправи рязко. След това извърна поглед към мрачното небе и извика с всичка сила:
-ЗАЩО?! Защо ми ги отне?! МРАЗЯ ТЕ!!- цялата трепереше, но този път от ярост.
-Лилия!-гласът бе тих и мелодичен, но и ясно изразяваше неизказаната молба.-Лилия, разбери, никой не е виновен!
-Мамо?!?!- изненаданото момиче веднага разпозна гласа на майка си и бавно погледна към отсрещния бряг. Там, в далечината сред дърветата, Лили разпозна стройната фигура на четиридесетгодишната жена. Беше облечена в любимата си снежнобяла рокля и я гледаше усмихната.-Ти ли си наистина? Какво правиш в съня ми?- радостна искрица проблесна в очите на момичето.
-Да, мила. Аз съм. Но имаме много малко време, така че ме слушай внимателно.- въпреки че говореше тихо, гласът и` се чуваше ясно и отчетливо.
-Но къде сте, къде са татко и Кати? Толкова ми е мъчно за вас! Ще ви видя ли пак?- Лили едва си поемаше дъх от радост.
-Тях няма да можеш да видиш и не мога да ти кажа къде сме, но не се притиснявай сега за нас. Трябва да гледаш напред, а не да се измъчваш от случилото се…
-Но вие ми липсвате толкова много. Вие сте моя живот и незнам как ще се справя без вас- очите и` отново се навлажниха.
-Знам, скъпа, разбирам те, но не можем да променим случилото се. Живота продължава!- продължаваше съчувствено майката.
-Това са глупости! Живота не продължава!- викаше със сълзи в очите момичето.
-Не говори така Лили- промълви нежно жената.- Ние ще бъдем навсякъде с теб… в сърцето ти. Не е същото, но трябва да се научим да понасяме мъката, която ни поднася често живота. Никога не се предавай! И ти ни липсваш много, но няма как да бъдем заедно отново.- лека нотка на тъга се усещаше в тези думи. Изведнъж образът на майка и` леко потрепна.- Времето ми изтича, Лили, трябва да се връщам.
-Не мога ли поне да те прегърна?- попита момичето и отправи поглед пълен с наежда.
-Съжалявам, не мога да премина през реката нито ти. Но може би така е по-добре.-една сълза се спусна по лицето и`. -Сбогом, Лили. Толкова много те обичам.
-Нее!!!- момичето се втурна със съзи на очи към мътните води на реката.-Не си тръгвай!
-Лилия върни се! Не се приближавай, моля те!- викаше с все сила разтревожената жена.-Не го прави! Умолявам те!
Но момичето не я чуваше, а продължаваше през леденостудената вода. Много скоро стана дълбоко, а тя не знаеше да плува, но това не я спираше. Студът проникваше чак до костите и`, вкочаняваше я, но това не я плашеше, защото имаше чувството, че в този момент може да постигне всичко. Облаците станаха черни, светкавица раздра плътната пелена, закриваща небето, течението на реката се засили, бързейте се опитвоха да я повлекат, тя усещаше как дробовете и` се пълнят с вода, майка и` се сливаше вече с мъглата, която се беше сгъстила. Лили вече не я чуваше, но и се стори, че вижда в дълечината фигурата на малко момиченце, стискащо ръката на баща си и това я окуражи. С последни сили тя направи опит да достигне отрещния бряг. Една вълна я заля, бяла светлина я обгърна и тя усети как се носи към дъното…
* * *
Най-после приключи с вечерята и се изкачваше по стълбите, за да извика Лили да вечеря.
Старата жена отвори вратата, светна лампата и се приближи към леглото на внучката си.
-Лили, ставай да ядеш! Направила съм от любимият ти борш!- леко я растърси-Хайде ставай!- момичето не се помръдваше. Цялата бе мокра, а на бледото и` лице беше изписано щастие…
Старицата скоро разбра, че е загубила завинаги и другата си внучка, падна на колене, опря се на леглото и докато стискаше ръката и` лееше сълзи и проклинаше Господ…
Погребението премина тежко, като всяко погребение, но най-мъчително беше за бабата. Нейната орис бе да погребе детето и внучките си. За една жена това е премного. Няколко месеца по-късно и тя се спомина, мъката я довърши, но за нея нямаше вече кой да тъжи.
* * *
Лили рязко отвори очи и се огледа. Цялата беше мокра, но не и` беше студено. Някой се приближи зад нея, тя се обърна и се оказа в прегръдката на майка си. Към тях се приближиха баща и` и малката Кати. Нищо не си казаха просто всички се прегърнаха. Стояха така няколко минути и бяха щастливи, че са заедно.
-Значи успях -промълви тихо Лили и една сълза бавно се спусна по бузата и`. Малка капчица, събрала в себе си смисъла на живота.