автор: joy_angels

Вдясно от големия булевард, който пресича града от изток към запад, има хотел. Срещу хотела има поща, а пред пощата – улица. На ъгъла на тротоара стои двойка – мъж и жена. Прегръщат се. Часът е десет и двадесет сутринта. Той я целува по върха на носа. Тя се усмихва. Той навежда глава и плъзва устни към устните й. Тя се усмихва още по-сияйно. Обзет от невидимо за околните чувство той я прегръща по-здраво (през кръста) и леко я залюлява. Все едно танцуват блус.

Минувачите ги заглеждат. Някои с усмивка, а някои – без. Но всички се обръщат няколко метра по-нататък и ги поглеждат отново. Тогава вече задължително се усмихват. Но в усмивките им няма ирония. Нито присмех. Усмихват се с онази чистота, с която не са се усмихвали от бебета. Особено по-възрастните.

А мъжът и жената продължават да се взират в очите си. Да се целуват. Да топлят телата си един в друг. Защото всъщност е много студено. Нищо, че има слънце. И че и двамата имат шапки. Шапките са старомодни, с пискюли, но никой не обръща внимание на това. Никой от минувачите не гледа шапките. Гледа лицата им, които светят.

Разбира се, има и наблюдателни, които забелязват раницата на гърба на мъжа. И спортните дрехи, в които са облечени. Но всъщност виждат това чак на второто, дори на третото обръщане. Дали двамата са тръгнали на планина? Или се връщат? Но е толкова рано, че по-скоро са се запътили натам... И защо не тръгват, ами стоят на ъгъла и се целуват? Навярно чакат някого...

Въпроси, въпроси, въпроси...

И усмивки, усмивки, усмивки...

Младите са по-искрени – те открито се взират в мъжа и жената. Шумна група ученици замлъква изведнъж, щом ги забелязва, а после всички се засмиват и момче целува едно от момичетата. По възрастните се опитват да са по-дискретни, но няма никаква дискретност в очевидните им спирания и уж случайни обръщания метри по-нататък от двойката.

А мъжът вече не люлее любимата си. Сега си играе с една къдрица на челото й, без да престава да я целува нежно-нежно. И без да сваля раницата. Никой от двамата не забелязва потока от хора около себе си. Нито погледите, нито усмивките им. Те имат нужда само от своите усмивки и от погледа на другия.

Седя над чаша кафе във фоайето на хотела и гледам към улицата пред пощата. Кафето е без кофеин. Не пуша. Искам да доживея до дълбока старост. Искам да имам много дни като този, в който мога да спра галопа и да погледам света около себе си. Искам и след сто години да застана на ъгъла на тротоара с мъжа, когото обичам, и да се целуваме, както правят онези двамата. А покрай нас да се изнизват най-смислените усмивки и най-безсмислените въпроси на света.

И лицата ни да светят.

Засега ще се задоволя с букета, който си направих от усмивките на минувачите. Ще го отнеса у дома, за да ме топли, докато дойде пролетта. А отговорите на въпросите оставям на фантазията на всеки, видял или разбрал за тази случка.

Все пак ще подскажа малко.

Косата на жената отвън е абсолютно побеляла, а съсухрените ръце на мъжа потреперват, докато я гали.