автор: mi_me_to

Това не е стих, или смях.
Или поезия.
Или песен.
Това е петата на стъпките, които нямам.
Които лениво мълчат в лунното осамотение
на преразказаните ми животи.
Това дори не съм аз.
Това е похот.
В сините крачки на фейте.
Когато е свършила приказката.
И кашлят на сцената героите,
епизода, крачил след тях.

Това е малката илюзия,
с шарена шапчица,
из моите очи.
Която разтапя дънера на отсечените дървета.
И тацува дати,и прави ресни.
С белите си боси крачета.

Това е всичко което се разтича.
В облачните мисли .
Когато вали.

Това не е миг.
Продължава дълго.
И в календара го няма за дата.
Изрязва бетонни луни.
От блока.
Които могат да плачат.

Това не е шума от капчука на улицата.
Протяга се шивача на нощта.
И оставя.
Едва последните милиметри да скроим сами.
Докато се учим да го чакаме,
изрязва от съня ни.
Надеждите, които не пасват.

Да , това е дупка.
Дима на късна цигара.
Монитора.Очите ми.
И стъпките ,които нямам.

Как да вярвам, че ме чакаш.