автор: srebra

Мразя разговорите в два сутринта, особено ако съм решила да се напия сама. Не разбрах защо кимнах утвърдително, когато тя ме попита може ли да седне при мен. Сигурно защото изглеждаше много смачкана и самотна, но от очите й
лъхаше чувство за собствено достойнство. Седеше на масата ми, отпиваше от водката си и мъчеше. Поглеждаше ме бегло, но преценяващо и твърде интелигентно за начина, по който изглеждаше. Когато започна да говори, аз вътрешно нямах нищо против да я изслушам, но тя вече знаеше, че е предизвикала любопитството ми. Най-хубавото нещо в нея беше косата й, кестенява, здрава и лъскава, която се спускаше свободно по гърба й. Полумрака на бара скриваше следите от огорчението и житейските неуспехи по лицата ни и тази среднощна анонимност сякаш й даде кураж. Започна глухо и тежко, но като се убеди, че няма да я прекъсна, стана по-уверена:
"Винаги съм имала усещането, че животът ми е търсене на твърда пътека сред тресавище. Мисля, че всичко започна рано, в най-крехкото ми детство. Сега ми се струва нереален онзи момент, когато петгодишна, застанала пред огледалото се взирах в очите си, оглеждах се в тях и се опитвах да проникна в същността на отражението си. Тогава попитах: "Коя съм аз?" Изведнъж усетих, че се отделям от собствената си личност и се поглеждам отстрани. Стана ми страшно - имах чувството, че истинската аз потънах някъде, а моето отражение открадна живота ми. И до ден днешен, като че ли тази проекция живее под моето име. Аз останах в някакво непонятно за мен измерение, заключена в онова огледало. Нещо се случи, но какво? Като че ли изгубих единствения си шанс да извървя пътя си. Това сега, като че ли е чужд живот. Оттогава, когато съм сама, чувствам безплътно присъствие и някой се усмихва иронично.
Питам се къде изчезна онова малко момиче, което остана пред огледалото. Дали успя да порастне? Чувствам я някъде в пространството и времето успоредно с мен и шансът да се срещнем теоретически е равен на нула. Ще срещна ли себе си отново, ще намеря ли моето измерение? А ще имат ли смисъл тогава нещата от живота, които ме измъчват в продължение на години? Нещо се случи тогава, но какво? Досега виждам само прозрачния купол, под който е затворена една от двете ни, но коя - истинската или другата?
Непрекъснато ме преследва мисълта, че животът ми е пътуване към ешафода, сякаш съм осъдена да изкупя нечия вина, а защо не и моята? Виждам прашен път, който се вие в далечината и много хора, които крещят и размахват юмруци. Виждам жестокост в очите им, чувам животинския им вой. Знам, че ме искат мъртва! Защо е тази омраза? С какво съм по-различна? Дали защото се чувствам обречена и хищниците са надушили лесната плячка? А инак те се раждат, работят, суетят се наоколо, избиват се помежду си, погребват се, плачат и страдат. Жените им се извиват в сладострастието на греха и зачеват. Виковете им се сливат с първия плач на новородените. Хора!
А аз вървя напред, някъде там ме чака палач с черна качулка на главата. Приготвям сърцето си да му простя. Уморена съм, мръсна съм и вече ми е все едно. Сигурно има изход, може би когато отново намеря себе си. А ако намеря себе си на ешафода... или пък след това?"
Гледах тази странна непозната стъписана и недоумяваща. Косата й се беше свлякла от едната страна и докосваше скута й. Очите й се напълниха с влага, която набъбна, размаза грима на едното й око и се търкулна по бузата й надолу, чертаейки тъмна пътека. Беше странно и нелепо, но от едната страна тя приличаше на грешница, а от другата - на мадона.